"Къщата ни нямаше отопление. Само голяма камина. Това беше наистина стара, стара къща във ферма в Базел и това беше точно така. Аз дори не мислех за това. Аз си правех топло, като бягах като луд наоколо. По-големият ми брат беше този, който винаги се оплакваше от студа, защото стаята му беше горе, далече от камината. Той трябваше да спи с пет одеяла през зимата.

Семейството ми бе напуснало Косово преди да избухне войната, когато бях на четири години, и те се опитаха да живеят в Швейцария с мен и двамата ми братя. Не беше лесно. Баща ми не говореше швейцарски немски, така че трябваше да започне да мие чиниите в ресторант. Той в крайна сметка получи работа, общ работник по пътищата. Майка ми работеше като чистачка в офис сгради в града. (Аз бях нейният помощник с прахосмукачката, а моите братя почистваха прозорците.)

Швейцария е много скъпа за всички, но за родителите ми беше много трудно, защото изпращаха много пари вкъщи на нашите членове на семейството, които все още бяха в Косово. Отначало можехме да летим, за да ги виждаме всяка година. Всъщност майка ми винаги казваше: "В самолета винаги си бил лошото момче! Винаги се опитваше да се покачиш над седалките и да докоснеш хората зад нас! Никога не млъкваше!"

Но когато започна войната, стана невъзможно да се върнем и нещата бяха много трудни за членовете на семейството ми, които бяха останали там. Къщата на чичо ми беше изгорена до земята и имаше много страдания. Баща ми изпращаще колкото се може повече пари, затова никога не сме имали допълнителни пари, когато растях, освен може би едно нещо за рождени дни.

Странна история, всъщност... Роналдо беше моят идол. Оригиналният Роналдо. Начинът, по който играеше, беше като магия за мен. По време на финала на Световната купа през 90-те години, когато беше контузен и Бразилия загуби във Франция, плаках и плаках, защото бях толкова тъжен за него. Седмият ми рожден ден беше три месеца след Световната купа и продължих да казвам на майка ми всеки ден през всичките три месеца: "Всичко, което искам за рождения ми ден, е жълтата фланелка на Роналдо. Моля те, просто ми вземи тази фланелка."

Така че моят рожден ден дойде и майка ми имаше една кутия за мен. Отварям и вътре бе жълтата фланелка на Роналдо. Само че това бе една от тези фалшивите, които купувате на пазара. Дори не мисля, че имаше знака на Бразилия. Беше просто жълта тениска със зелен номер 9. Родителите ми нямаха пари, за да ми купят истинска, но това нямаше значение за мен. Това беше най-щастливият ден в живота ми. Носех я всеки ден за около 10 дни и дори имах тези жълти шорти, които носех с нея.

Аз бях единственото имигрантско дете в моето училище и не мисля, че швейцарските деца разбраха защо съм толкова обсебен от футбола. В Швейцария футболът е просто спорт. Това не е живот като на други места. Спомням си, че четири години по-късно, когато Роналдо се появи на Световната купа през 2002 г. с тази триъгълна прическа, отидох при фризьора и казах: "Направи ми прическата на Роналдо".

Но в момента имах къдрава руса коса, така че беше просто лудост. Аз се появих на училище и всички деца ме гледаха: "Какво се е случило с този човек? Какво направи той, по дяволите?"

Не ме интересуваше. Бях просто себе си. Училището ми беше в хубавата част на града, но къщата ми беше само на пет минути пеша от най-лошата част на града и точно там обаче беше наистина добрия футбол. Майка ми ме молеше да не ходя, но всеки ден ходех там след училище, за да играя. Знам, че хората мислят, че в Швейцария е много хубаво и че повечето от тях са, но в този парк беше лудост. Всички отбори бяха като от организацията на обединените нации. Имахме турци, африканци, сърби, албанци, всичко. И не беше просто футбол - всички се разхождаха там, затова там имаше хора, които надуваха немски хип-хоп, имаше деца, които правеха фрийстайл рап, имаше момичета, които просто ходеха направо през терена, докато се играеше мач.

Футболът беше истински футбол. Виждахме момчета да се ударят през цялото време. Никога не съм бил удрян, защото винаги държах устата си затворена. Но да играя в този парк наистина ми помогна, защото бях малко дете и се научих да играя с мъже, които определено не се шегуваха.

Когато бях на 14 години играех за младежкия отбор на ФК Базел и имахме шанс да играем в Купата на Nike в Прага. Проблемът беше, че трябваше да пропусна няколко дни в училище, а когато попитах моя учител, той каза, че не може. В Швейцария учителите са много сериозни за училището. Мислех си, по дяволите, OK, ще трябва да се направя, че съм болен.

Така че накарах майка ми да напише бележка до училището, казвайки, че имам грип или нещо такова, и отидох в Прага за турнира. Играх наистина много добре и това беше първият път, когато видях деца от други страни да ме гледат като: "Да, това е детето от Базел. Това е той". Това беше наистина страхотно чувство.

Отлетяхме към дома и в понеделник се появих в училище, все още се преструвах, че съм малко болен, сещаш ли се? А моят учител веднага каза: "Шердан, ела тук. Ела, ела, ела."

Той махна с ръка и извади вестника от бюрото си.

Той посочи надолу и каза: - "О, ти си бил болен?"

И на първа страница на вестника имаше снимка на усмивката ми, държейки трофея за Играча на турнира.

Аз го погледнах и вдигнах ръцете си във въздуха, казвайки... "Ами, мамка му!"

Започнах да получавам много внимание след този турнир, но парите все още бяха истински проблем за семейството ми, защото и двамата ми братя също играеха за Базел. Всеки път, когато трябваше да платим, за да отидем на турнир или нещо подобно, това беше три такси за трима човека. Когато бях на 16 години, ние трябваше да платим за този тренировъчен лагер някъде в Испания и цената беше 700 швейцарски франка или нещо подобно. Баща ми дойде при нас една нощ и каза: "Виж, това е невъзможно. Не можем да платим това."

Така че братята ми и аз всички излязохме и си намерихме работа, за да платим за това. Обикалях квартала да кося тревните площи на хората за около три седмици, а моят брат - дори не знам какво точно прави - всичко, което знам е, че работи в някаква фабрика с големите очила за безопасност и всичко останало. Някак си набавихме парите заедно в последния момент и успяхме да отидем в Испания. И си спомням, че големият ми страх дори не беше, че не можех да отида. Страхът ми беше, че моите съотборници ще разберат, че не можем да платим.

Знаеш как е с децата когато те гледат и се подиграват, особено когато си на 16 или 17. След тренировка всички деца взимаха храна от павилиона и братята ми и аз никога нямахме пари, така че трябваше да правим обяснения... че трябва да се приберем веднага вкъщи. Но мисля, че това ме правеше гладен по един различен начин. Бях гладен да играя срещу най-добрите, винаги.

Около една година по-късно, когато бях на 17 години, ме повикаха към първия тим на Базел. Бях вкаран за около 20 минути в края на мача и мислех, че се справих доста добре. На следващия ден се появих на тренировка и треньорът на младежкия отбор каза: "Какво, по дяволите, беше това? Какво си мислеше?"

Казах: "За какво говориш?"

Той каза: "Току-що говорих с мениджъра. Казва, че всичко, което си направил, е било да дриблираш. Връщаш се във втория отбор. Това е."

Бях шокиран. Мислех, че съм приключил в Базел.

Две седмици по-късно уволниха мениджъра. Дойде нов мениджър. Той ме повика в първия отбор и никога повече не погледнах назад. Това беше смешно, защото той ме постави в лявата част на защитата и... вие добре знаете, че обичам да атакувам и създавам, така че защитниците винаги ми крещяха: "Трябва да се върнеш! Върни се в защита!"

Хахаха! Е, какво мога да кажа? Всичко сработи доста добре за мен, защото вестниците говореха, че може би ще бъда извикан за Световното първенство през 2010 година. Не знаех какво да мисля. Беше нещо лудо. Когато бях повикан в отбора, беше много емоционален момент. Отидох направо вкъщи, за да кажа на майка ми и на татко, и те бяха толкова щастливи.

Това се случи много бързо. Един ден бях на 16 години, косейки градините на хората, за събера пари, за да платя билет за Испания, а след това бях на 18, като се качих на самолет за Южна Африка за Световната купа?

Спомням си, когато играхме срещу Испания, виждайки Иниеста точно пред мен и мислейки: "Уау, човекът, който гледах по телевизията, той е точно там". Но това, което винаги ще си спомням е, че когато пристигнахме, стигнахме до хотела и там бяха поставили по един войник с огромна пушка, който стоеше пред вратата на всяка стая. Наш личен военен човек да ни пази, човек от армията. Мислех, че това е най-хубавото нещо в света, защото... искам да кажа... само година преди това аз бягах нощем от парка до вкъщи! Сега имам моя собствена охрана от армията?

За родителите ми беше наистина горд момент, когато ме видяха да играя на Световното първенство, защото те дойдоха в Швейцария с нищо и работеха толкова усилено, за да се опитат да направят добър живот за децата си. Мисля, че медиите често не разбират чувствата ми към Швейцария. Чувствам, че имам две родини. Това е толкова просто. Швейцария даде всичко на семейството ми и се опитвам да дам всичко за националния отбор. Но всеки път, когато отида в Косово, веднага се чувствам у дома. Това не е нещо логично. Това е просто чувство, което имам в себе си.

През 2012 г., когато играхме срещу Албания, поставих на обувките си знамената на Швейцария, Албания и Косово, а някои швейцарски вестници говореха за всички негативни неща за това. Бях критикуван за това, но ми се струва лудост, че някои хора се чувстват по този начин, защото това е просто моята идентичност. Страхотното нещо за Швейцария е, че страната винаги е била много приветлива на хората, които идват от война и бедност, които търсят добър живот.

Швейцария има езера и планини и всичко това. Но Швейцария има и парка, в който играех с турците, сърбите, албанците, африканците, момичетата и немските рапъри. Швейцария е за всеки.

Когато попадна на терена на Световното първенство през 2018 г., на моите обувки ще имам знамената на Швейцария и на Косово. Не заради политиката или нещо подобно. Но защото флаговете разказват историята на моя живот.

Не се притеснявайте обаче, защото швейцарското знаме е на левия ми крак.