Здравейте, жабки!
Н. Гавазов
Отдавна не бях гледал мач на националния отбор на България. Лично за мен такъв не съществува от около 9-10 години, както впрочем няма и български клубен футбол. Причините за моето решение да игнорирам родните ритнитопковци са много и подробно съм ги описвал в многобройните ми критични статии на тема подобието на футбол, което се практикува по родните полета. Обикновено статиите ми не намираха никакъв резонанс. Дето се вика - керванът си върви, а кучетата си лаят. Глас в пустиня, пълни каца без дъно. Така стигнах до извода, че като цяло писането за нещото български футбол си е чиста загуба на време и хабене на енергия. Спомням си, че за последно казах, че не е далече времето, когато Азербайджан, Косово и Албания ще ни задминат, а ние, нашите деца и в голяма степен и внуци така и няма да видим националите на голям спортен форум. Тогава ме нарекоха безумец и ме обвиниха, че съм предубеден, а някои "патриоти" ме изкараха, че не съм родолюбец.
Реших да гледам последните два мача на "трикольорите" само защото лично се познавам с Краси Балъков, а освен това наскоро посетих Велико Търново и там забелязах, че футболните хора много са ентусиазирани от назначаването на съгражданина им за национален селекционер. Не исках да им развалям празника и за това си замълчах. Говорехме си за други неща, за това, че много бивши милиционери и хора от службите са на ключови постове и държат икономическите и политическите лостове в страната, разисквахме над модела "КОЙ" и задкулисието...
Краси каза, че целта е спечелване на 4 точки в двете срещи. Знаех, че и сам не си вярва, но все пак реших да се прежаля. Първата среща я наблюдавах с половин око, за това пък отделих голямо внимание на втория мач. Най-вече заради интереса ми към отбора на Косово.
Друг път, след такива провали, винаги съм казвал, че съм си загубил времето. В случая обаче никак не съжалявам. Иначе нямаше как да разбера колко много е деградирал националният отбор през последните години. А и може би нямаше да повярвам, ако някой ми бе казал, че представителният тим на полупризната държава с три пъти по-малко население е дошъл и като тъпан е набил "трикольорите".
Не сме слаби. Много сме слаби. Косоварите можеха да ни смачкат с разлика от 5-6 гола. Не, че не ни смачкаха. Но поне резултатът е само 2:3. Още по-тъжното е, че нашите изчезнаха от терена след 75-та минута. Или по-точно, останаха без въздух. За сметка на това гостите тичаха като моторетки, а това показва само едно нещо - какво е нивото на работа в клубовете, където мъчат топката родните футболисти от това, където играят косовските играчи.
И като говорим за футболистите от Прищина, още вчера преди мача реших да проверя къде се състезават противниковите футболисти.
Това са стартовите 11 на Косово в снощния мач:
Арижанет Мурич - Бреда, Манчестър Сити
Фидан Алити - започва в Люцерн, преминава през Скендербей, а сега играе в Калмар
Амир Рахмани - Динамо Загреб
Мьоргим Войвода - Мукрон, Белгия
Идриз Вока - Люцерн
Бешар Халими - Брьондби
Бенжамин Кололи - Цюрих
Милот Рашица - Вердер
Берсант Целина - започва в Манчестър Сити, преминава през Твенте, а сега играе за Суонзи
Ведат Мурики - Ризеспор, на който вкара 1/3 от головете за миналия сезон
Едон Жегрова - Генк, Базел
А сега нека проверим къде са нашите. Петима играят в едно от най-слабите първенства на Европа - българското, което по документи се води професионално. Останалите се подвизават по екзотични дестинации като полуизпаднал турски отбор, изпаднал унгарски или резерва в руски средняк. Единственият, който играе в тим от топ 5 на Европа е Кирил Десподов. "Играе" обаче е условно казано. След далаверата "Тодор Неделев в Майнц 05", при която немците получиха пари за да може футболистът да отиде в немската Бундеслига с идеята след това да бъде продаден другаде за голяма сума, аз не знам по какъв начин Каляри се излъга и купи Десподов. Така или иначе българинът бе разкрит от треньорския щаб на италианския аутсайдер само за четири мача и съответно бе изпратен да носи топките на другите нападатели по време на тренировките. Разбира се, това бе удобно пропуснато от контролираните български медии, които надълго и нашироко обясняваха за някаква контузия на Кирето.
Резонно е да се попитаме ЗАЩО и как така моделът КОЙ се пренесе и в българския футбол? Какви са причините за деградацията на българския футбол? Защо разгулът и цинизмът взеха връх , защо нямаме стадиони, защо нямаме школи, работещи на основата на нормални футболни принципи, защо не виждаме български футболисти в големите първенства, защо първенството ни е слабо, защо няма хора по стадионите, защо нямаме реално първенство, с реална конкуренция, защо един бутиков селски отбор цяло десетилетие е шампион на страната, умело подбутван от силните на деня, защо се допускат схеми с гоненето на играчи, за да може лесно да бъде даден мач, защо футболът е в ръцете на мутри и схемаджии, защо един бивш другар-олигарх държи БФС с едната си ръка, а с другата телевизионните права, както и телевизията, която ги излъчва плюс най-съдийския отбор в България и не на последно място - кого заблуждават медиите, постоянно манипулирайки истината за българския футбол? Защо продължават да говорят за професионалисти, когато става дума за аматьори? Кому са нужни толкова много усилия да се правят телевизионни студия, да се анализират тактики, да се говори за перспективни играчи и таланти, за лагер-сборове, за нови попълнения и какви ли не още глупости, когато с просто око се вижда голямото нищо. Кого лъжем, след като тук идва Косово и те изнасилва насред смешния национален стадион?
Въпросите са много, а отговорите поне три пъти повече и настоящият материал ще стане прекалено обширен, ако всичко бъде обхванато в него. Не е и това целта, още повече, че няма смисъл да повтаряме отдавна казани неща.
Но няма как да бъде пропусната болната тема с обучението на играчите, с изграждането им като спортисти и с по-нататъшната им реализация като професионалисти.
Няма как да бъде пропуснато това, че целият модел на обучение на футболистите в България е сбъркан и почива на принципи отпреди 30-на и повече години.
Не случайно писах за местата на работа на футболистите от Прищина и тези от София. Всичко се знае в света на футбола и трудно може да бъде укрито нещо с оглед на технологичното развитие на човечеството. Агенти и клубове поддържат база данни на играчите и България отдавна се намира в т. нар. черен списък на тази база данни с това, че в страната няма съвременни школи, че се работи по остарели методи, че има корупция при попълването на школите и отборите, че обучаващият персонал е неграмотен. Дори случаят "Неделев" ни носи негативи, защото в Европа ни разкриха какви мошеници сме. За това и няма нормален агент по света и клуб на средноевропейско равнище, който да рискува и да наеме български футболисти. Играчи, които са пропуснали първите седем години от възпитанието и обучението си, които са заразени с отровен бацил и които са раснали в зловредна среда. За това и българските "професионалисти" ще ритат в екзотични първенства, а услужливите медии ще припяват на отказващия да прогледне български запалянко, че техният любимец прави чудеса. До срещата с Косово.
Истината е, че българският футбол е един огромен тумор, с множество разсейки и лечението му трябва да започне с отстраняването на тези разсейки, а след това и на самия тумор. Но задължително трябва да се започне от БФС и Борислав Михайлов, откъдето дадоха футбола на концесия на нечистоплътни хора и схемаджии, нямащи си понятие как се прави футбол. И едва след това да започнем с химиотерапията, молейки се за успех, защото пораженията са огромни.
Исландия има 320 000 жители, но с 90 футболни клуба, 20 000 играча и 575 професионални треньора. От тях осем имат UEFA Professional License, 165 имат UEFA A License и 402 имат UEFA B License. При това почти всички исландски специалисти преминаха обучение и практика в английски клубове. А Хърватия? С население от 5 милиона. И участие в 10 от 12 финала на Европейски и Световни първенства от момента на създаването си като държава.
А къде се обучават българските треньори? Може би в кръчмата, старателно изучавайки песните на любимата на Боби Михайлов чалгаджийка. Но докога така?
Разбира се, има и друг вариант, а той предвижда да се примирим, да приемем, че най-великият спорт на земята съществува и се развива в България на олимпийски принципи, че не гоним никакви гръмки цели през следващите 30 години, освен да не допускаме неловки домакински загуби от Люксембург, Малта и от време- навреме все пак да бием Косово.
Светлото бъдеще все някога ще дойде за нас. Нали Господ бе българин?
Но дотогава нека да се помолим англичаните да проявят милост към нас.
Здравейте, жабчета! Водата завря!
Сподели
Това е линка,съжалявам.
1. За Лондон и руснаците - милиони има от тях навсякъде по света. От Исландия до Чили и Нова Зеландия. Реципрочно, едва ли има и 1/100 от това количество западняци да живеят там.
2. Хората са всякакви, независимо от етноса. Аз съм срещал невероятни личности, независимо откъде са.
3. Левски е безспорен герой.
4. За мен, Ботев е никой. Потърси история и ще видиш кой го е убил и защо.
5. Робство няма. Подчинени сме били на друга държава. Българите са имали собственост, къщи, ниви. Добри Желязков основава фабрика. Роб няма как да основе такава. С това, разбира се, не казвам, че не е имало жестокости.
6. Бомбандировките над София - да, много лошо нещо са. Няма как да се оправдаят. Войната е най-лошото нещо, колкото и клиширано да звучи.
7. Можеш да сравниш колко души са жертви преди 44-та и колко след това в БГ. Разликата вероятно е в дузини пъти. Цялата интелигенция е изтрепана: лекари, юристи, музиканти, учени, икономисти...
8. Не! Не се кланям на никого. Навсякъде си има много кусури. Никога не приемам нещо, само защото е еди какво си. Решавам за всеки случай поотделно.
9. Но, глобално погледнато, червената чума е унищожила стотици милиони хора.И то свои поданици. С пъти повече от злия немски ефрейтор и други подобни. Вероятно, ако съберем цялата история за последните 2 хилядолетия и я сравним с 50-те години червени башибозуци, то вторите са несравнено по-големи сатрапи...
П.п. Не, мен сега не ме учат. Учил съм по онова време. В по-голямата си част...
И още нещо: старата система сама рухна! Никой не я атакувал отвън. Т.е. куховото дърво и без буря пада...
П.п. Казвам го без грам ирония: на база написаното - виза, билет и няколко хиляди километра на изток или североизток. Но и 2-те дестинации са в тази посока. Една под друга. И там на черното казват черно. А и спортът им е на ниво...
Виж на Запад - школа на Болитиери (не знам правилно ли му изписвам името), школи на Милан, Саутхямптън, НБА играчи от университети (основно частни), НХЛ, колоездене и т.н. Частно всичко! Това с пари от бюджета е най-голямата грешка, защото всеки видял чужди пари, веднага се мъчи да ги окраде. Навсякъде по света парите от държавата са изсипани на вятъра. Общи т.е. ничии. Особено важи за земята, като една човешка длан.
Откъде ще дойде финансирането, ти питаш. Отникъде! Или частни школи, или нищо. Както ФА само администрира ВЛ, така трябва да е и в БГ. Ако никой частник не иска да спонсорира, значи спорт няма да има. Но държавата да дава пари за Сульо и Пульо, които уж да се развият.... е, не мисля, че ефективноста би била повече от 1-2%.
Така както цялата соц. икономика умря, защото беше неконкурентно способна, същото може да се случи и със спорта. Пазарът решава всичко! Или казано по нашенски: интереса клати феса. И така, примерно след 50 год, на някой бизнесмен (неточна дума за апашите) може и да му хрумне, че от спорт може и да се печели. Просто се иска време соц. чипа да се разреди напълно. И след това - на чисто да се почне....
А за идеята да се строят спортни зали или пък стадиони от бюджета.... това си е чисто безумие... но, за съжаление, продължава....
1.работеща и добре устроена средна класа..(за да участва в едно АД)-няма такава в БГ.
2.Добре работещи и развиващи се частни фирми от среден клас.-не само ги нямаме,но и за изтеклата 2018 са фалирали малко над 68 000 такива фирми.
3.Корпоративен бизнес...нямаме и такъв.Едрия капитал е събран в ръцете на двадесетина и парите се изнасят в чужди банки.
4.Стратегия за издържане и развитие на частен клуб.Липсват кадри.Пример?Берберян опитаха ,и...фалираха.В Пловдив,Локо Стад и кортовете едва кретат.Ако утре Дора Рангелова развее белия флаг,и те фалират.
5.данъчни облекчения за спортни АД-та..Няма закон.
6.Квалифицирани тренери...Нямаме..Няма кой да плаща за да ги пратят поне за година на специализация навън.С гостуване за по седмица или десет дни,не стават нещата.
7Занижена,да не казвам отрицателна работа с децата в часовете по физкултура ...Отново липса на специалисти и там.
8.Казваш,безумие е да строи зали и стадиони държавата?...Ок,имаме и частни зали...На Стоичков примерно в Пловдив.А знаеш ли,че стои празна?Че няма и едно събитие в нея?Отговори си сам защо...За трите стадиона в града,можете да се обърнете към кмета Тотев,и кликата му,защо не се строят.какъв рекет искат,за да разрешат.Трима желаещи за ст,Ботев си заминаха...Двама за ст.Лаута си заминаха.регистрирано АД за ст. Пловдив също си замина..Как да стане тогава?Питам,и не искам отговор..Зная как.
За залата на Колодрума отидоха 50 млн лева. В Сърбия и още някоя съседна държава беше,има прекрасни стадиони за по 20 млн. А тази е метална конструкция. Бил съм на цирково представление и концерт там.
Зала Сила е частна и е предимно за тренировки в различни спортове. ВСичко е направено много хубаво. И там се провеждат немалко концерти,но е частна и да си правят каквото решат.
Зала Строител е тръгнала да пада от 20 години.
Съгласен съм с реалист за самоиздръжката ако ще се прави нещо. На тази държавна софра няма наяждане пет живота.
А за спорта, като положително нещо.... "Свободата, Санчо, е велико нещо".
И ти, и милиони като теб и мен, като видяха свобода тръгнаха на Запад, нали? Не в обратна посока. Май само Бисер Киров пое натам. Негова постъпка, която уважавам, защото е последователна на убежденията му.
Та, всякакви сравнения с червената чума и колко успешно било отгава са абсурдни. Меко казано...
Това, което си написал може е клише, но е вярно.
На олимпийските игри през 82ра сме били на трето място по медали, а зад нас аа били големи държави. Аз също не съм бил роден тогава, но съм чел за такива моменти от спортната ни история.
Били сме добри във всеки един спорт, а сега всичко надолу, няма бази, няма условия, парите се крадат, а талантливите спортисти биват пренебрегвани за сметка на татковите момчета.
Иначе, историята и настоящето са много относителни. Но се забравя факта, че настоящето е последица от миналото. И щом сега е кофти, няма как преди да е било добре.
Тези успехи, за които ти говориш, бяха доста съмнителни. Да, имаше школи. Имаше партийна дисциплина и набиване на обръчи. Но, голяма доза от успехи си бяха чист допинг. И в момента, в който по света се усетиха, че не е редно да се ползва или поне да се понамали, то нашите хора бяха сварени неподготвени и нагърмяха. "Великите" ни щангисти бяха масово дисквалифицирани в Сеул '88. Леката атлетика при жените - също.
Лично за мен, рекорда на Ст. Костадинова е пълно менте. Няма как вече почти 30-на години да не може да се подобри. Това току-така не става. Зобене се иска, но тя мина метър.
Разликата при футбола е, че тогава имаше казармена дисциплина. Сега е анархия. Но, отново - онази основа беше гнила и беше въпрос на време да рухне... А и кадрите от онова време са днешните капиталисти (не всички, но масово от големите).
Тази реплика е по повод на миналото. Ти явно не го помниш, по-малък си, но не е било мед и масло, както се опитват сега да го изкарат бетонните глави....
Не мисля, че западът би се оставил на източна държава да използва забранени вещества и да ги бие.
За допинга - извинявай, но говориш без да знаеш. Пак провери за Сеул. Помня го. Един вой беше как др. Иван Абаджиев бил обвинен несправедливо.
А аз казах, че в момента, в който се наложиха ограничения, нашите изгърмяха. Всички ползваха тогава, но соц спортистите бяха с най-примитивните. И не успяха да реагират. Имаше атлетки от ГДР, за които още тогава се знаеше за огромните количества мъжки хормони.
На Изток всичко беше изгнило. Цялото общество. Затова се саморазпадна. Щото и червените тролове пищят как било добре тогава (пълна лъжа), ама си карат зап. коли, пишат от зап. компютри и телефони. Що вече няма Москвичи и Радуга ТВ? Същото и със спорта....
Ще пейстна тук част от един разказ. Може би, много хора са го чели. Това е по повод вината - моя, твоя и т.н.
"Но един от най-интересните случаи, при който човек оправдава себе си изцяло с другите, е този на другаря М., високоиздигнат фаворит на режима с определено влияние в културната сфера. Една вечер, под въздействие на алкохол и носталгични спомени за невинната младост, на терасата на ресторанта „Щастливеца“ край „Алеко“, аз чух история, която ми направи силно впечатление:
Някъде през 1950–1951 година М. бил студент в Софийския университет. По произход и убеждения семейството му заемало добро място в новото общество. Но от чист идеализъм в отговор на сталинския терор и зулумите на българските диктатори М. влязъл в нещо като конспирация на студенти и ученици, която целяла издаването на нелегални, бунтарски бюлетини. Странно или не, повече от участниците в тази конспирация произхождали от семейства на неутралната средна класа или пък от комунистически семейства. Между тях нямало т.нар. „класови врагове“. Въпреки дръзкото желание на младежите да се противопоставят на вилнеещия терор, въпреки клетвата им, че ще се борят с всички сили за „доброто на народа“, нещата не стигнали далече поради липса на средства и възможности. Те не могли да осигурят необходимия им циклостил за отпечатване на материалите и докато се лутали да го търсят, някой ги предал. И, разбира се, сталинската Държавна сигурност без никакво колебание ги изловила и през лятото на 1951 година всички се озовали в лявото крило на Централния затвор, където се водели разпитите на задържаните.
Тук М. подробно разказа как са го задържали на улицата, как са го отвели в затвора на булевард „Столетов“ № 21, как са го държали целия ден изправен, с опрян нос във вътрешната стена на затворническата килия и как започнали разпитите за разнищване на страшната вражеска конспирация. По време на едно разминаване в коридора той успял да зърне за миг двама от своите съзаклятници, ученици в последния клас на гимназията. Дланите на ръцете им били силно подути и от тях капела кръв. От тази картина косата му настръхнала. После, затворен в една от килиите на седмото отделение, той слушал среднощ стонове и вопли на момчета, които се опитвали да бъдат мъже.
Но той бил изненадан, когато го свалили в полунощ долу, в седми кабинет, за разпит. Следователят, които водел разпита, бил млад човек с интелигентно лице и както М. по-късно научил, бил единственият следовател със завършено висше юридическо образование. Имало още двама души от Държавна сигурност, които по-късно напуснали. Следователят, който имал капитански чин, макар и в цивилни дрехи, започнал разпита много внимателно с най-приятелски тон. Той не се интересувал толкова много от признаване на необходимите факти, колкото от подбудите, или, по-точно, от психологическата основа на тази „детска“ конспирация, както се изразил. Разговорите между двамата продължили дълго, в течение на няколко месеца, и никога капитанът не повишил тон, нито заплашил М. с побои или инквизиции. Само веднъж в кабинета нахлул някакъв майор Станко, който ревнал от вратата: „Абе какво му се церемониш на това копеле!“
Но капитанът не нарушил своя приятелски тон и разпитът често пъти имал почти психоаналитичен характер. Той се впущал в дълги екскурзии в собствените преживявания на М., които били следвани от литературни и философски дискусии. Но зад всичко това вървял неумолимият арестантски режим. М. бил в „единочка“, често пъти само на вода и малко парче хляб и което било най-мъчително — сред страшните викове и вопли на измъчвани хора.
„Аз не знаех как да приема този следовател — ми каза той. — От една страна, разбирах, че в неговото отношение нямаше никакви симпатии, колкото и любезен да беше, а от друга страна, струваше ми се, че той ме разбира и дори че в някаква степен ми съчувствува. Ако той се бе държал като майор Станко, нещата щяха да бъдат съвсем ясни, но всичко беше някаква мистерия. Аз пишех и пишех цели купища листове, някои от които бяха на тема «Защо обичам Достоевски?», или «Ако си писател, какво би писал». А междувременно с всеки изминат ден аз отпадах и губех сили. Понякога ми се искаше да го ударя, да го предизвикам, за да спрем тоя безспирен, идиотски диалог, и някак да прогоня вечната му усмивка… Но в някои съществени моменти лицето му придобиваше особено изражение. Това беше всеки път, когато му обяснявах, че ако нещо сме възнамерявали да правим, то е било заради народа. Дори си спомням, че употребих израза «щастието на другите», което някак го засегна. От време на време ми се струваше, че той ме мрази, защото аз някак отговарям на собствени негови проблеми, и той се стараеше да получи друг, желан отговор. След около един месец разпити една вечер той ми каза:
— Слушай, ако продължавам да се занимавам с тебе, то е, защото искам да ти помогна. А искам да ти помогна, защото си интелигентен човек и нашето общество има нужда от такива като тебе. Бедата е, че си напъхал в главата си куп сантиментални глупости, които аз искам да махна оттам! Разбираш ли, бих могъл да те препратя при майор Станко и да се свърши цялата работа, но аз мисля, че ти можеш да бъдеш спасен, разбираш ли ме…“
М. дори не знаел накъде избива цялото следствие. Внезапно последвала една нощ на очни ставки, при които той видял почти всички свои приятели, доведени до неузнаваемо положение — бити, брадясали, мръсни. И в края на този среднощен парад на изпитанията капитанът казал със зловещ смях: „И вие си въобразявате, че правите нещо за народа, че народът има нужда от такива като вас! Народът дори не ви е забелязал! Нито ще ви забележи!“
Няколко сутрини по-късно М. бил свален около 8 часа сутринта в кабинета на капитана. Той го посрещнал много любезно и му казал:
— Днес е Девети септември и за да покажем на тебе и на такива като тебе, че въпреки всичко ние вярваме в доброто начало, решихме да те пуснем да си идеш у дома за празниците. Но вдругиден, на 11-и, точно в 9 часа те искам тук, пред вратата. Иди да те обръснат и си почисти дрехите… — и внезапно ухилен, капитанът казал: — Съжалявам, но ще трябва да ходиш пеша, защото всички превозни средства са спрени заради манифестацията. Ти живееше в Бояна, нали? От площад „Македония“ петицата върви, но ти ще трябва да минеш пеша по „Пиротска“ до „Христо Ботев“… — той му обяснил точно маршрута.
Когато се намерил пред вратата на затвора, М. не можел да повярва. Той вървял бавно, защото бил много отслабнал, смъкнал се надолу и свил вляво по „Пиротска“. Било вече около девет и половина и цялата улица била задръстена с чакащи реда си манифестанти. Било истинско море от хора, всички облечени в най-празнични дрехи, окичени с цветя, носещи разноцветни лозунги. Десетки оркестри свирели и на много места се извивали хора. Времето било великолепно, слънчево, всичко плувнало в някакво спонтанно щастие и ликуване. Бащи подхвърляли във въздуха малки деца и гласовити агитки скандирали до прималяване: „Сталин-Червенков! Сталин-Червенков! Веч-на друж-ба!“…
Констрастът между тази картина и затвора бил смазващ.
„Изведнъж почувствувах, че нещо ме стисна за гърлото — ми каза силно развълнуван М. — и както се промъквах между тези ликуващи тълпи, аз не можех да спра сълзите си, аз хълцах като дете и си представях подутите разкървавени лица на моите приятели, удвоените от гумените бичове длани, нашите адски нощи, ужаса, през който минавахме, и само повтарях като в лудост «заради тези хора ли…, заради тези хора ли…» Едвам се довлякох до площад «Македония», където моят собствен курс от университета се бе разгърнал в огромно хоро, удряха тъпани, пищяха кларнети и викаха «Сталин-Червенков!»… Исках да се хвърля под трамвая… И тогава вътре в мене избухна страшна злоба, всъщност тя ме спаси от полудяване… аз почти извиках… «Добре, мили хора! Щом такава е играта, вие не ме интересувате повече! Аз ще гледам мене си! Аз ще си направя моя живот! А вие, продажни и подли души, живейте вашия и да не сте посмели да ми се оплаквате, че страдате! Вие просто не ме интересувате!»“
Шокът от тази деветосептемврийска разходка е бил толкова силен, че впоследствие М. е трябвало да бъде лекуван от професор Шипковенски. Но на 11-и септември в 9 часа сутринта в Централния затвор капитанът го посрещнал с продължителен и многозначителен поглед.
„Струва ми се, че ти проумя някои важни неща! — казал му той. — Аз вървях след тебе и видях всичко.“
М. тъпо мълчал. Било му все едно. Дали му условна присъда. В следващите 15 години той направи забележителна кариера. И тази вечер на „Щастливеца“ той ми каза: „Оттогава насам аз съм това, което съм, и мисля, че съм прав.“
Това беше неговото оправдание. Не съм сигурен обаче дали го удовлетворяваше. Защото той знаеше, че е от ония, които удобно оправдават собствените си грехове чрез греховете на другите."
И най-лошото е, че няма никакви индикации ситуацията да се промени, а напротив може да става само по-лошо. Докато чалготеките, лекия начин на живот и безкрайните купони описват младите в България няма да очакваме нищо хубаво.
Нашите футболисти бият Малта едвам, едвам и идат в някоя дискотека да мятат гюбеци, паднат и пак са там, та при тях важи поговорката ' И да паднем и да пием пак ще се напием' .
Мъжкия ни отбор предполагам вече всички сме го отписали, въпреки че аз лично ги гледам и се надявам, особено след груповата фаза на измисления турнир, но уви, нещата са по-зле отколкото си мислех. Надявам се младежките ни отбори да са поне една идея по-добре, което ме води към мисълта, колко млади българчета играят в Европа 17-21 годишни и дали се викат в долните гарнитури.
П.п. Коко, дали е възможно да се напише подобна статия с разбор, кой, къде играе и дали играе редовно?
П.П. Спиртаците четат и тук 😈
Моето мнение го знаеш. Писал съм го тук преди време. По-скоро ще седна да гледам 3-та или 4-та лига на някое от топ първенствата, отколкото тея насмърканите. Замислих се кой мач за последно гледах. Може би, беше едно 2:2 със сърбите или хърватите. Там. Не помня точн за какво се игра.
Другото.... оправия няма. Но нямането е 100%. А не просто хипербола.
Например, откакто се появи БГфутбол тук в сайта, волю-неволю, мяркам заглавията. Не бих искал да обиждам хората с увреждания, казвайки че това е лудница. Аз не мога да разбера има ли въобще трансферни прозорци в Блатото, ти остави другото. Всяка седмица някой подписва, напуска, сменя. То не само играчи. Собствениците.... не знам има ли друг случай в историята, даден човек да е бил собственик на 2 върли (уж) противника. За черепа, разбира се. Може ли Глейзър да продадат МЮ и да купят Ливърпуул?!
Иначе за стадиони, школи, фЯнове и друго.... няма смисъл дори да се изплюеш на всичко това. А темата с домакинство на ЕП/СП..... там вече наистина ми свършва речника.....
Та.... не се хаби и не си губи времето.
П.п. Само не разбрах защо обиди жабите? Какво се виновни тези твари, та ги сравняваш с бг ритачите? 😉