Олимпиадата свърши, а България записа най-слабото си представяне от 60 години насам. Какви са причините за този провал? Какви са причините за грандиозното сгромолясване на българския спорт, вината, за което обаче не трябва да се приписва на обикновените спортисти, а на ръководителите – на „свиленнейковците”, ако ми позволите да използвам този събирателен образ.

Защо? Защо 16 дни българският запалянко трябваше да се ядосва и да си къса нервите, когато борците ги разнасяха из тепиха като пръскачка из лозе или когато лекоатлетите излизаха на пистата в Лондон като на екотуризъм? Ще ви поднеса моя отговор на този нелек въпрос, ще ме извините, ако не сте съгласни – защото „законът се спазва, когато има възможност”.

Не се смейте. Защото този цитат е повод за тъга и крокодилски сълзи, не за смях. Какви си ги дрънка този, какви закони, какви пет лева? Всъщност, уважаеми читатели, „законът се спазва, когато има възможност” бе един от отговорите, дадени ни от волейболната федерация във връзка с един от множеството казуси покрай целия батак във волейбола за последните 3 месеца. „Законът се спазва, когато има възможност” е девизът на спортните ни ръководители, мотото, което е в основата на техните действия винаги и навсякъде. А възможност, както предполагам напълно ви е известно, по принцип няма.

Няма възможност парите, които отпуска българският данъкоплатец посредством държавата за спорта да стигат до своя краен адресат – спортистите. Държавата казва: „Пари има и се дават.”. Спортистите отговарят: „Тия пари до нас не са достигнали.” Явно или някой лъже или някъде по веригата парите са потънали. Тази година се навършват 100 години от потъването на „Титаник”, ама всеки знае, че корабът си е там, макар и не цял целеничък? Къде са отпуснатите за спорта пари? Оставям всеки да си отговори сам, но с един жокер – как ви звучи в един отчет - графа „Други”? Затова Петя Неделчева получава 400 лева заплата, Вальо Христов печели бронз за Азербайджан, а единственият ни талант в гребането Александър Александров отива да се състезава за същата тази държава. Защото „законът се спазва, когато има възможност”.

По-големият проблем е, че „свиленнейковците” не осъзнават сложността на проблема и си мислят, че всичко е цветя и рози. Спортистите се представяли добре, набирали скорост, нищо че оставали 3 дни до края на Олимпиадата. Може би именно, защото и за тях „законът се спазва, когато има възможност”. Защото на никого не му пука затова, че спортуващите деца намаляват в геометрична прогресия, а тези, които пък тренират професионално, го правят в ненормални за работа условия. Стрелците нямат патрони, лекоатлетите - препятствия… Е, за къде сме тръгнали?

Когато някой обърне внимание на факта, че „законът се спазва, когато има възможност” му се отрязва ритуално главата – Радостин Стойчев, Иван Абаджиев, Нешка Робева, ако щете. Хора с характер, които работят здраво и съвсем нормално имат изисквания. Разбирай – трудни за работа.

Моя милост започва да чака. Започва да чака извинение за срама от ръководителите на спорта. Чакам извинение като това на Станка от преди няколко дни и на Данчо Йовчев от миналата Олимпиада с малката разлика, че последните няма за какво да се извиняват. Чакам да чуя от онзи, който ще остане в историята само като съпруга на Руми Нейкова: „Нищо не става от мене.” Чакам да чуя същото от спортните ни федерации, например от шефа на бадминтона, който каза, че Петя Неделчева имала всички условия за подготовка, само че без масажист и спаринг-партньор. Започвам да чакам кога за тези тъпоглавци достойнството ще застане пред парите, както за Станка, която отказа милион и половина долара, по-добри условия и може би олимпийска титла, само и само да продължава да се състезава за родната България. „Защо трябва да се задоволяваме с второто място, като може да имаме първото?” – това каза „златната” Златева пред камерите на БНТ. Чакам най-после ръководителите на спорта, политиците, да придобият същата психика. Ще има да си чакам. Това никога няма да стане. Защото те се снимат със спортистите, смятайки, че спортът е снимка за спомен и нищо повече.

Всъщност погледнато по-глобално проблемът не е само в държавата, в политиците, a в манталитета и мисленето. Преди време един колега плюеше наляво и надясно как можело спортът да е задължителен в нашия факултет – да не би да сме били НСА?! Така де, за какво ни е да спортуваме? Ние поддържаме форма в чалготеките, нали?