На 16 октомври 1968 г. Томи Смит, Питър Норман и Джон Карлос се качват на олимпийския подиум в Мексико след финала на 200 метра. Само за няколко минути обикновената церемония по награждаването се превръща в един от най-известните протести в историята на световния спорт.

FUTBOL TV разказва за историята на поздрава на черната сила — мълчалив жест, превърнал се в символ на борбата за човешки права и официално намерил признание след 52 години.

1968 година: годината, в която светът отказа да мълчи

Светът посреща Олимпийските игри в Мексико на фона на огромно обществено недоволство. През януари офанзивата Тет променя възприятията на американското общество за войната във Виетнам. На 4 април Мартин Лутър Кинг е застрелян в Мемфис, след което безредици обхващат десетки градове. През юни Робърт Кенеди е смъртоносно ранен, а в края на лятото цялата страна е разтърсена от кадри на жестоки сблъсъци между полицията и антивоенни демонстранти край конгреса на Демократическата партия в Чикаго.

По това време съветската пропаганда говори за гражданска война в САЩ (поздрави на руските тролове, който до преди години предричаха отцепване на Тексас и Флорида), но напрежението отдавна е излязло извън пределите на политическите трибуни. Година преди Олимпийските игри през 1968 г. Мохамед Али отказва да бъде призован в армията на САЩ заради войната във Виетнам. В разгара на кариерата си той е лишен от шампионската си титла и боксовия си лиценз. Един от най-известните американски спортисти вече е показал каква може да бъде цената на публично изразената позиция.

На този фон социологът Хари Едуардс заедно с чернокожи спортисти създава Олимпийския проект за човешки права (Olympic Project for Human Rights — OPHR). Целта им е да използват най-голямата спортна сцена на планетата, за да привлекат внимание към расовото неравенство в САЩ. В определен момент като средство за натиск дори е обсъждан бойкот на Олимпийските игри от страна на чернокожите американски спортисти.

Исканията на движението са конкретни. Активистите настояват Мохамед Али да получи обратно шампионската си титла и правото да се състезава, президентът на Международния олимпийски комитет Ейвъри Брендидж да подаде оставка, а Южна Африка и Родезия, управлявани от бялото малцинство, да не бъдат допускани до участие. Те искат също по-голямо представителство на чернокожи треньори и спортни ръководители и се противопоставят на дискриминационната политика на Нюйоркския атлетически клуб.

Сред подкрепящите движението са Томи Смит и Джон Карлос. И двамата представляват Щатския колеж в Сан Хосе, където през онези години студентският активизъм е тясно преплетен със спорта.

Те пристигат в Мексико като звезди. 24-годишният Смит вече е сред най-силните спринтьори в света, а 23-годишният Карлос го побеждава на американските квалификации месец преди Игрите, като пробягва 200 метра за 19,92 секунди. Резултатът не е признат за световен рекорд, но именно Джон е смятан за фаворит във финала на Олимпиадата.

Когато спортистите започват да пристигат в Мексико Сити обаче, страната домакин вече от няколко месеца е обхваната от мащабни студентски протести и все по-ожесточено противопоставяне между демонстрантите и властите.

Междувременно организаторите подготвят образа на една нова Мексико — с модерния дизайн на Олимпийските игри през 1968 г., ярки плакати, пиктограми и символи на мира. Мотото на Игрите гласи: "В света всичко е възможно“. Студентите използват същия визуален език за своите протести, но вместо спортни символи изобразяват гранати, противогази, щикове, военни ботуши и бомби.

На 2 октомври, малко преди церемонията по откриването на Олимпиадата, военни и полицаи откриват огън по време на студентска демонстрация на Площада на трите култури в Тлателолко. Точният брой на загиналите не е установен дори десетилетия по-късно.

Десет дни след трагедията стадионът е изпълнен със зрители, делегациите преминават в парад, а президентът на Мексико Густаво Диас Ордас обявява Олимпийските игри за открити. Спортният празник започва, но напрежението от 1968 г. не изчезва.

И когато на 16 октомври Томи Смит и Джон Карлос застават на старта на финала на 200 метра, надпреварата вече не е просто битка за олимпийски медали.

Бягането, след което започва най-важното

Няколко часа преди финала участието на Смит се оказва под въпрос. В полуфиналното бягане той получава контузия на приводящ мускул, а острата болка се появява след финала, когато намалява скоростта си. Американецът е изнесен от пистата на носилка, но въпреки всичко излиза за решителния старт.

Карлос потвърждава статута си на фаворит още в първите метри. Той преминава бързо през завоя и излиза начело на правата. Около средата на дистанцията обаче Томи започва да го настига, изпреварва сънародника си и в последните метри вече бяга с вдигнати ръце.

19,83 секунди — нов световен рекорд и олимпийско злато.

В борбата за останалите медали се случва още една изненада. Австралиецът Питър Норман излиза на финалната права едва шести, но наваксва няколко позиции и непосредствено преди финалната линия изпреварва Карлос. Норман печели среброто с време 20,06 секунди, а Джон остава с бронзовия медал — 20,10 секунди.

Така спортната част на деня на практика приключва. Но тя не се оказва най-важното събитие.

Преди церемонията американците разкриват пред Норман намерението си да използват награждаването като мълчалив протест срещу расовото неравенство. Според спомените на участниците те попитали австралиеца дали вярва в човешките права и в Бога. Питър, израснал в семейство, свързано със "Спасителната армия“, отговаря утвърдително и решава да ги подкрепи.

За него е намерена значка на Олимпийския проект за човешки права — същата, с която трябва да се появят Смит и Карлос. На Норман я дава Пол Гофман, член на американския олимпийски отбор по академично гребане.

Непосредствено преди церемонията става ясно, че Джон е оставил черните си ръкавици в олимпийското село. Норман предлага те да не се отказват от плана си, а да разделят чифта на Смит. Така Томи слага дясната ръкавица, а Карлос — лявата.

В крайна сметка почти всеки детайл от появата им на подиума има своето значение.

Черните ръкавици символизират силата и единството. Американците излизат за награждаването без обувки, само с черни чорапи, за да напомнят за бедността сред чернокожото население на САЩ. Смит носи черен шал около врата си — символ на черната гордост, а Карлос е с огърлица от черни мъниста в памет на жертвите на линчуванията и расисткото насилие.

Джон оставя олимпийското си яке разкопчано, нарушавайки установения по онова време етикет за церемонията. По този начин той изразява солидарност с работниците в Харлем. Под якето носи черна фланелка, с която прикрива надписа USA. По-късно Карлос обяснява, че това е израз на срама му от бавния напредък на собствената му страна към равенството.

И накрая — малките значки на OPHR върху гърдите и на тримата. Норман не е американец, не принадлежи към движението и не възнамерява да вдига юмрук. Но съзнателно решава да застане до двамата атлети.

Тримата мъже се качват на олимпийския подиум.

Когато звучи американският химн, Смит и Карлос навеждат глави в молитва за чернокожите американци. След това Томи вдига десния си юмрук, а Джон — левия. Норман стои до тях с поглед напред.

В началото стадионът почти замлъква. По-късно Карлос си спомня зловещата тишина, настъпила след вдигането на ръцете. След това от трибуните започват да се чуват свиркания и освирквания.

Нито една реч. Нито един плакат. Само няколко символа, два вдигнати юмрука и мълчание по време на американския химн.

По-късно този момент влиза в историята като "Поздравът на черната сила“ (Black Power salute). Самият Смит настоява, че посланието е по-широко: за него жестът е протест в защита на човешките права и свободата.

Същата вечер на пресконференция новият световен рекордьор обяснява позицията си по-просто: когато печели, го наричат американец, но когато направи нещо лошо, веднага си спомнят цвета на кожата му.

Последиците се усещат почти незабавно.

Цената на един жест

В Мексико всичко се развива бързо. Президентът на МОК Ейвъри Брендидж настоява за наказание, а американското ръководство в крайна сметка отстъпва. Смит и Карлос са отстранени от отбора и принудени да напуснат олимпийското село. Медалите им са оставени. Истинската цена обаче ги очаква у дома.

След завръщането им в САЩ започват заплахи за убийство, обиди и писма, изпълнени с омраза. Смит си спомня, че дори заключвал капака на автомобила си, опасявайки се, че някой може да постави взривно устройство вътре. По прозорците на дома му хвърляли камъни, а по телефона заплашвали него и семейството му.

Спортът остава част от живота им още известно време. През 1969 г. Карлос изживява един от най-силните сезони в кариерата си, а по-късно двамата опитват да се реализират и в американския футбол. Шансът на Джон да играе в Националната футболна лига е прекъснат от контузия на коляното, след което той се състезава известно време в Канадската футболна лига. Смит има кратък период в Синсинати Бенгалс.

Извън стадионите обаче животът им става все по-труден. И двамата срещат проблеми с работата и финансите. През 1977 г. първата съпруга на Карлос се самоубива. По-късно самият бегач казва, че натискът, под който семейството им живеело след събитията в Мексико, е бил един от факторите за трагедията.

Олимпийските им медали остават при тях. Но една вечер на почетната стълбичка дълго време определя отношението към тях и начина, по който се развива животът им. Едва значително по-късно двамата намират стабилност в треньорската работа, преподаването и дейностите с младежи.

Питър Норман се завръща в Австралия. МОК не му налага официално наказание, но той не успява да участва на следващите Олимпийски игри. Тази история често е определяна като отмъщение заради случилото се в Мексико, въпреки че Австралийският олимпийски комитет отрича подобна версия. Самият спортист никога не се отказва от решението си да подкрепи двамата американци.

Приятелството, започнало само няколко минути преди церемонията по награждаването, продължава десетилетия. Когато Норман умира през 2006 г., Томи Смит и Джон Карлос пътуват до Австралия. На погребението именно те носят ковчега на човека, който 38 години по-рано застава зад техния протест.

Признанието, което закъсня с десетилетия

По това време историята вече започва да гледа на събитията в Мексико по различен начин. През 2005 г. в Щатския университет в Сан Хосе е издигнат паметник, пресъздаващ същия олимпийски подиум. Смит е на първото стъпало, а Карлос — на третото, и двамата с вдигнати юмруци.

Мястото на Норман е оставено празно. Това е неговото собствено желание. Той решава, че на второто стъпало трябва да може да застане всеки, който иска да покаже солидарност с двамата атлети. Бившият бегач присъства лично на откриването на паметника.

Седем години по-късно парламентът на Австралия официално признава ролята му в борбата за расово равенство и се извинява за отношението към него след събитията в Мексико. По това време Питър вече не е сред живите.

Смит и Карлос също трябва да чакат десетилетия за признание. През 2016 г. те вече не напускат олимпийското село под натиска на спортните ръководители, а стоят в Белия дом редом до новото поколение американски олимпийци, ясно съзнавайки, че жестът, предизвикал толкова спорове по онова време, е помогнал да се промени общественото възприятие за подобни прояви и е отворил повече възможности пред следващите поколения.

През 2020 г. историята почти затваря кръга си. Световната атлетика присъжда на Смит, Карлос и посмъртно на Норман Президентската награда за смелостта, достойнството и моралната сила на постъпката, заради която през 1968 г. двама от тях са изгонени от олимпийското село.

Смит и Карлос не са първите спортисти, използвали популярността си, за да говорят срещу несправедливостта. Но техният мълчалив протест се превръща в един от най-ярките символи на активизма в спорта.

Два вдигнати юмрука и един човек, избрал да остане до тях, превръщат олимпийския подиум в трибуна без микрофон.

Десетилетия по-късно хората продължават да се връщат към този образ и към идеята, че спортистът може да има ясна обществена позиция. Мексико 1968 показва колко силно може да прозвучи гласът на един атлет, дори когато той не произнася нито дума.