Сигурно в този жесток и драматичен за българския волейбол момент ще ми се смеете, ако ви кажа,  че снощи България в някаква степен победи. Да, на волейболния терен нашите загубиха, къде поради разконцентрация в сюблимните моменти, къде поради липса на шанс – нямам намерение да правя спортно-технически анализ на двубоя. Равностоен мач, в който везните се накланяха ту наляво, ту надясно – кубинците спечелиха. Толкоз.

Боли. Боли ги даже хората, които не са толкова запалени фенове на волейбола, но по една или друга причина се заинтересуваха в последно време. Още по-болезнена е загубата за всички, които са с този отбор от години, които живеят с него – на трибуните, пред телевизора или пред компютрите. Няма да съм голям пророк, ако ви кажа, че с последната точка в мача всички седяхме безмълвено и гледахме като гръмнати. И въпреки че всеки е имал нещо пред себе си, всеки е виждал само едно: Пусто и празно. Празно и пусто. Тъжно. Много, много тъжно.

И точно в това се състои най-голямата победа на българския волейбол. Даже на българския спорт. От цялата летаргия, в която е изпаднал той, се намери този отбор, който пак да сплоти нацията, най-после – след дълги години. Левскари и цесекари. Седесари и бесепари. Данъчни и търговци. Митничари и тираджии.

Когато този отбор бие, бие от сърце, а ние се радваме безумно. Когато загуби пак го прави от сърце, а нас ни е гадно и тъпо. Защото не сме безразлични. Няма го безразличието, което съществува спрямо един друг национален отбор и това е хубавото. Дано да остане така. Обичаме го този волейболен отбор, защото каквото и да прави, бие или пада, го прави от душа. Да, правят грешки. Направиха грешки на терена, направиха грешки и пред медиите след мача. Наредиха се взаимно, но показаха яд. Показаха характер. Нима в едно семейство хората не се обичат? Обичат се, но когато нещо не е както трябва, се карат. Даже си крещят. Но това не променя факта, че семейството е едно цяло и като такова ще излезе от дупката.

Признавам, че Тошко Алексиев не ми е любимец. Признавам, че се ужасих от онзи пропуск. Сгреши, но поне показа, че го е яд. Признат грях – половин грях. Тошко го болеше. И си личеше, че не играе театър като едни други, дето правят грешки в един спорт и след това се изнизват от стадиона или от летището като да не казвам какво из гащи. Или пък други, които го правят, но още по-демонстративно - хилейки се.

Да, много хора наредиха Тошко. Наредиха Вальо Братоев. И Андрей Жеков, нищо че играе с тежка контузия. Нима майката не се кара на детето си, когато направи някаква беля? Кара му се. После му прощава. Този отбор и хората зад него са семейство. Това се вижда във Варна, ще се види още по-добре след като завърши строежът на залата в София.

Не ми се е случвало от години хора, които не се интересуват от волейбол да ме питат сутринта как е свършил мача, а пък тези, които са гледали, да се ядосват толкова много.  Защото колкото и гадно да звучи, любовта се разбира и усеща най-добре, когато си загубил нещо. Бил то и един важен волейболен мач. Усетихме я. И затова ни боли.