В навечерието на срещите-реванш от полуфиналите на Шампионска лига FUTBOL TV се връща към първите двубои от немско-испанският сблъсък, в които представителите на Бундеслигата с истински цинизъм разкъсаха пратениците на Примера дивисион, доказвайки не само, че футболът не може вечно да живее на кредит, но и поставяйки акцент върху справедливостта в най-популярния спорт на земята - този път нямаше как Йоребро или Чакър да сложат своите отпечатъци върху срещите.

Полуфиналите на Шампионска лига 2013 са най-хубавото нещо, което можеше да се случи и види през последните няколко години на европейския футбол.

Ако говорим за испанските отбори полуфиналисти, те разочароваха. Преди всичко с отсъствието на воля. Погледнете само по какъв начин защитниците на Барселона и Реал при всеки пропуснат гол възмутено вдигат ръце нагоре и започват да крещят по съдията. В медийното пространство стана популярна снимката със заглавие "Кой иска сладолед?", но в същата степен това важи и за защитниците на Реал Мадрид, които вместо да изпълняват конкретните си задължения, с упорито постоянство раздаваха приветствия към реферите.

Истински силните отбори не постъпват така, те мълчаливо отпускат глави, стискат зъби и се опитват да поправят грешките. Борейки се по мъжки. Което е нещо много далечно за истеричните защити на "блаугранас" и "бланкосите", като в особена степен това важи за Жорди Алба и Серхио Рамос. Смело мога да кажа, че е истинска мъка да наблюдаваш подобно поведение в уж най-добрите отбори в историята на испанския футбол. Всъщност, тези полуфинали дойдоха точно навреме, превръщайки се в символ на кризата в испанското първенство през последното десетилетие.

Някой ще каже, че преувеличавам, но нека да си припомним Ла Лига от 90-те и началото на 2000-та година. Помните ли, как Барселона на Луис ван Гаал не можеше да остави равнодушен никого, който обичаше футбола? Помните ли, как Валенсия два пъти игра финал в Шампионска лига, как спечели Купата на УЕФА и Примера дивисион през 2004-та? А какво правеха Ковачевич и Нихат с Реал Сосиедад и как само по някакво чудо не спечелиха шампионата? А двете европейски титли на Реал Мадрид на границата на вековете?

Това всъщност бе великото време на испанския футбол, което накара много хора да станат негови фенове. Именно поради това е неприятно сегашното поведение на Серхио Рамос, който на всичкото отгоре носи капитанската лента на "белите" - не мога да си представя Йеро или Раул да се държат като неврастеници или непораснали пубертети при всеки удобен случай. Не мога да си представя Роберто Карлош и Мичел да си крещят един на друг или Луис Енрике да отпусне глава в трудна ситуация и да се примири с поражението, съсредоточавайки всичките си усилия върху симулиране на травми и нарушения от страна на съперника. По-скоро гореизброените, а и не само те, биха събрали около себе си своите съотборници и биха ги повели на финален щурм, независимо от резултата. Това бяха наистина златните времена, заради които си заслужаваше да гледаш Ла Лига. Всъщност, снимката "Кой иска сладолед?" обяснява, защо гледаемостта на Примера дивисион от година на година намалява и освен двата мача между държавните мастодонти, никой вече не се интересува от това, какво се случва с останалите 18 отбора.

Осем гола. Толкова попадения влетяха във вратите на "Любимия символичен отбор на Блатер" и ако зрителите със здрава и незасегната от възхваляващите медии психика приемат и разбират спокойно събитията от миналия вторник и сряда, то феновете, живеещи в света на "Барселона с Шестте Купи" и "Глинените топки на Меси" се чудят какво се случва и не могат да си обяснят фиаското.

А отговорът е прост и се състои във все още хипотетичният немски финал на "Уембли" (отново някой се опитва да ме убеди, че англичаните ще изпаднат в шок от подобно нещо, но аз мога да кажа, че по-лошият вариант бе поредното "Ел Класико" на финала в Шампионска лига").

Победата на немския футбол е очевидна. За последните пет години толкова свикнахме да концентрираме вниманието си върху трансферните и треньорски перипетии на Челси, Манчестър Сити, Реал и Барса, на рекордите на Меси и прическите на Роналдо, че пропуснахме да забележим как вълна от млади таланти заля Бундеслигата, което всъщност доведе до подема в немския футбол, който стана невероятно привлекателен в спортен и икономически план.

Как и защо се стигна дотук е тема на друг разговор. Но немците доказаха, че футболът е жив: погледнете само как дишаха трибуните в Дортмунд и Мюнхен - това не бяха испанските запалянковци с поведение на зрител присъстващ на оперено представление, погледнете и как Хайнкес и Клоп подтикваха футболистите си да вървят напред независимо от победния резултат - това нямаше нищо общо с безсмислените разигравания, бавене на времето и игра на къс пас, за да се довърши мачът.

Може би е рано да говорим за смяна на ориентирите или края на една епоха. Може би не бива да разсъждаваме, че ставаме свидетели на кончина, а по-скоро да кажем, че виждаме ново раждане. Но е факт, че Барселона и Реал бяха шамаросани много сериозно. Факт е, че двата испански отбора може да се върнат следващата година по-зли и по-укрепнали. Но е факт, че през този сезон сме изправени пред немски финал на "Уембли". А това е най-хубавото нещо за европейския футбол. И може би начало на нова приказка. Нейната първа част е тази вечер. Продължението в сряда по същото време.