Мегазвездaта на българския футбол Христо Стоичков разказа пред "Труд" спомените си ot финалите в европейските клубни турнири, в които е играл с фланелката на Барселона. Най-добрият български футболист е играл на 3 финала. "Всичките финали, които съм играл, са ми скъпи и ценни. Много купи съм спечелил, но не ги деля. И все пак да се върнем на “Уембли”...”

“Лондон 1992”

Преди да разкажа за “Уембли” и финала срещу Сампдория, съдбата ми отне шанса година по-рано да играя в подобен мач. Контузих се и не излязох срещу Манчестър Юнайтед във финала за КНК. Ужасно тежко беше да гледам от трибуните. Освен мен не можаха да играят Андони Субисарета и Гилермо Амор, а около нас се градеше отборът. Един измислен съдия ни отмени гол, не ни даде дузпа... Загубихме с 1:2. Но си казахме - ще се върнем по-силни.

И така, година по-късно стъпихме на “Уембли”. Да кажа, че не съм бил нервен - ще излъжа. Сампдория бе много силен отбор с Джанлука Палиука, Пиер Виерховод, Роберто Манчини, Джанлука Виали. Може да не са гранд на Италия, но със сигурност в този момент бяха изключителни.

Предимството на Барса беше в самочувствието. За втори път бяхме станали шампиони на Испания, вярвахме в себе си. Преди мача отидохме да играем голф. Идеален начин да намалим напрежението.

На стадиона всичко беше велико, грандиозно. Сампдория имаше две положения, ние - няколко повече. Дойде тази 75-а минута. Измъкнах се и улучих греда. Хвана ме много яд, скубах тревата. Но пропускът ми наля още повече сили. В продълженията ние бяхме господарите.

Никога не сме тренирали пряк свободен удар, от който Роналд Куман вкара гола. Беше от лявата страна на наказателното поле. В такива случаи аз биех. Но решихме на място комбинацията. Аз, Бакеро и Роналд да стреля. Получи се уникален гол - 1:0. А след още няколко минути и “Барселона” триумфира с първата си титла на европейските шампиони. Бяхме в небесата, беше фантастично! Когато тръгнахме по стълбичките за награждаването, реших да седна на паравана пред кралицата. Затова съм си аз. Седнах там, където ми е мястото.

Не помня кой ми се обади първи след мача. Беше такава еуфория, а мобилни телефони нямаше. Бяхме в суперлуксозен хотел, в който по-късно помогнах да отседне и националният ни отбор. Фиестата беше страхотна! Но вече предчувствахме какво ни чака - един милион души на улиците в Барселона.

“Атина 1994”

Бяхме абсолютно сигурни, че ще победим Милан. И това ни подведе. Мачът беше на нерви. Който вкара първи гол, щеше да спечели. Милан успя, после вкара и втори и тогава за нас реално всичко приключи. Нямаше връщане назад. Паднахме с 0:4 - най-тежката ни загуба. Дори и досега с Ромарио се шегуваме, че направихме най-бързия си спринт - когато реферът даде край, тичахме като луди към съблекалнята...

Може би там, в Атина, дойде и краят на “дриймтима”. Тръгнаха си много футболисти, дойдоха други. Духът, който Барса имаше, изчезна за известно време. Все пак да градиш нов тим е трудно и бавно.

“Ротердам 1997”

Дойде време да спечеля и един друг турнир, който ми избяга 6 г. по-рано. Тогава на финала за КНК се изправихме срещу Пари Сен Жермен. Да говорим за равностоен мач, няма смисъл. Барса беше много, много пъти по-мощна от французите. Победата с 1:0 лъже. Резултатът можеше да е много по-голям. Роналдо вкара от дузпа. Радвахме се на поредната купа във витрината на Барса. А аз ликувах с втори евротрофей и се чувствах безкрайно щастлив.

“Рим 2009”

Преди две години вече не играех футбол, но се чувствах част от финала. Барселона ме избра за патрон по време на всички събития в Рим. Нашият отбор спечели закономерно. И Манчестър Юнайтед имаше шансове, но не и срещу класата на Барса. Поставихме нашия ритъм на игра и не го изпуснахме до края. Съвсем резонно 2:0.

Сега се връщаме на “Уембли”. За да покажем, че Барса никога не губи характера и стила си на игра. За разлика от англичаните ние обичаме да галим топката и тя да е винаги в нашите крака. Но от това повече обичаме само едно - победата. И я очакваме пак!

Снимка: kliuki