17 секунди, които разкриха сблъсъка между футбола и политиката


Н. Гавазов

На 21 ноември 1973 г. се разиграва един от най-невероятните епизоди в историята на световните първенства. В свят, разделен от идеологическото противопоставяне между Изтока и Запада, футболът се оказва поредната арена, на която големите политически сили демонстрират влиянието си. А малките държави отново плащат цената на чуждите амбиции.

Националният отбор на СССР трябва да се изправи срещу Чили в бараж за класиране на Мондиал 1974. Съветският състав печели правото да участва в решителния сблъсък, но след военния преврат в Чили отказва да пътува до Сантяго. Властта в южноамериканската страна вече е в ръцете на генерал Аугусто Пиночет, който сваля социалистическия президент Салвадор Алиенде.

ФИФА се оказва в изключително неудобно положение. В Чили репресиите продължават, а стадион "Насионал“, на който трябва да се проведе реваншът, е превърнат в място за задържане и изтезания на политически противници.

Това е история без невинни герои. В нея футболът е подчинен на политиката, а решенията на управляващите имат последствия далеч отвъд спортния терен.

 

Когато на 21 ноември чилийските национали се появяват на стадион "Насионал“, те знаят, че няма да имат реален съперник. СССР не изпраща отбора си, а назначеният от ФИФА съдия също не пристига. В крайна сметка Пиночет разпорежда срещата да бъде поверена на местен арбитър.

Чилийците излизат сами пред приблизително 21 000 зрители. След кратко изчакване, през което формално се дава възможност на съветския тим да се появи, започва необичайното представление.

По предварителен сценарий всеки от домакините трябва да докосне топката, за да демонстрира вярност към новата власт. Последната дума е на капитана Франсиско "Ел Чамако“ Валдес, който изпраща кълбото в празната врата. Съдията веднага свири край на срещата. Всичко продължава едва 17 секунди.

 

 

По трибуните публиката симулира радост от случващото се. За мнозина обаче това е въпрос на оцеляване. Подземията на самия стадион са превърнати в затвор, след като местата в останалите арести и затвори вече не достигат за всички задържани.

Години по-късно Карлос Касели, който е сред участниците в този фарс, разказва колко внимателно е бил подготвен спектакълът.

"Всичко беше предварително уговорено. Кой на кого трябва да подаде и кой да отбележи гола. Ако ми беше стигнала смелостта, щях да изритам топката в тъч. Но не ми стигна. По пътя към стадиона виждахме тела, лежащи направо на улицата...“

ФИФА не признава попадението на Валдес. Вместо това присъжда служебна победа с 2:0 на Чили заради неявяването на съветския отбор. Така южноамериканците получават място на световното първенство през 1974 г.

Пътят до този сблъсък обаче е белязан от доста необичайна квалификационна система. Европа получава девет от десетте квоти за Мондиала, като едната е предварително запазена за домакина ФРГ. В същото време ФИФА решава победителят в девета квалификационна група да играе междуконтинентален бараж срещу представител на Южна Америка. Първенците в останалите осем групи се класират директно.

Жребият събира Франция, Ирландия и СССР именно в тази девета група. Получава се оспорвана надпревара между три отбора с различни възможности и амбиции.

Ирландците никога не са били сред водещите футболни сили, но традиционно са неудобен съперник. Франция пък се намира в период на смяна на поколенията, като на отбора му предстои да изчака появата на бъдещата си голяма звезда Мишел Платини.

Съветският тим също е далеч от най-силните си години, но успява да спечели групата. В последния кръг съветският състав приема Франция, като дори равенство би било достатъчно за първото място. Олег Блохин и Владимир Онищенко обаче се разписват по веднъж и осигуряват победата. Двамата вече се очертават като водещи фигури на следващото поколение.

Така СССР стига до решителния сблъсък с Чили – съперник, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван.

Клубният футбол в страната е на високо ниво. Коло-Коло елиминира бразилските грандове по пътя си в Копа Либертадорес, а на финала отстъпва на аржентинския Индепендиенте едва след третия мач. Начело на националния отбор е същият специалист – Луис Аламос.

В състава е и голмайсторът Карлос Касели, който се готви да премине в испанската Ла Лига. Най-голямото име обаче е централният защитник Елиас Фигероа. Неговите качества са толкова впечатляващи, че през 1974, 1975 и 1976 г. ще бъде избиран за най-добър футболист на Южна Америка.

Първата среща между СССР и Чили е насрочена за 26 септември 1973 г. в Москва. Но още преди двата отбора да излязат един срещу друг, в южноамериканската страна започва много по-жесток сблъсък.

На 11 септември армията, ръководена от генерал Аугусто Пиночет, се обръща срещу президента Салвадор Алиенде. Според една от версиите сигналът за началото на преврата е кодираното съобщение "В Сантяго вали дъжд“.

Чили е в тежка икономическа криза, белязана от хиперинфлация и недостиг на основни хранителни продукти - поредното доказателство, че комунистите винаги се провалят когато получат власт. Управлението на Алиенде е подложено на сериозен натиск, а конфликтът между властта и нейните противници достига критична точка.

За преврата допринасят и действията на САЩ. Алиенде, социалист и близък до СССР, национализира медните находища в Андите, които имат стратегическо значение за американската промишленост.

Президентът и най-близките му съратници оказват въоръжена съпротива в продължение на часове в президентския дворец "Ла Монеда“. Силите обаче са неравностойни. След като е обкръжен, Алиенде се самоубива с автомат АК-47, подарен му малко по-рано от Фидел Кастро.

Така футболният двубой, който първоначално трябва да бъде обикновена квалификационна среща, се превръща в част от много по-голям идеологически конфликт. За Москва и новата власт в Сантяго резултатът вече има значение, далеч надхвърлящо спорта.

Леонид Брежнев определя случилото се като "фашистки преврат“. От своя страна Пиночет предприема безмилостни действия срещу противниците си. Телата на убитите са изхвърляни в океана, а броят на жертвите на режима нараства.

До първата среща между СССР и Чили остават само две седмици. Междувременно Пиночет трябва да реши дали да позволи на националния отбор да пътува до Москва.

Почти всички водещи чилийски футболисти подкрепят Алиенде. Затова съществуват опасения, че някои от тях могат да използват гостуването в Съветския съюз, за да напуснат страната и да не се върнат. В крайна сметка генералът преценява, че международната изолация би била още по-вредна, и разрешава пътуването.

В СССР обаче темата е обгърната в мълчание. Няма публичност, няма плакати, а на футболистите е забранено да говорят за политическата обстановка в Чили. Капитанът на съветския отбор Владимир Каплични си спомня:

"В града не беше разлепен нито един плакат, забраниха ни да говорим по темата, а репортерите не бяха допускани наблизо. Това беше най-странният мач в живота ми.“

Двубоят не е излъчен по телевизията. Популярният седмичник "Футбол-Хокей“ (за който по-късно се редях на опашка от 6 сутринта, тъй като само той даваше информация за чуждестранния футбол) отделя на събитието едва 50 реда, като дори срещата между Полша и Уелс получава по-голямо внимание.

На терена съветският отбор не показва най-доброто от възможностите си. Олег Блохин пропуска чисто положение сам срещу вратаря, а след това уцелва гредата. Владимир Онищенко също не успява да се възползва от добра възможност. Опасните атаки на домакините на практика се изчерпват с тези ситуации.

Елиас Фигероа остава доволен от представянето на своя тим и по-късно подчертава качествата на съперника:

"В онази студена вечер ние играхме добре, а нашият вратар Оливарес беше просто блестящ. СССР разполагаше с добри нападатели, но ние показахме отлична организация.“

Независимо от политическите си убеждения, чилийските футболисти играят за националния отбор и се раздават докрай. Никой от тях не напуска състава. Срещата завършва 0:0, а това равенство се оказва началото на един от най-спорните квалификационни епизоди в историята.

Съветските национали, сред които украинските легенди Олег Блохин, Владимир Мунтян, Владимир Онищенко, Владимир Каплични и Анатолий Фоменко, са готови да пътуват до Сантяго за реванша и да се борят за място на Световното първенство. Политическото ръководство в Кремъл обаче има други планове.

Висшите партийни функционери се опасяват от възможността СССР да загуби в Чили. Подобен резултат би позволил на Пиночет да демонстрира политическо и спортно превъзходство пред собствената си публика, а сред зрителите можело да присъстват и американски представители. В условията на Студената война подобен сценарий е неприемлив за Москва.

Съветската страна започва кампания за преместване на реванша в трета държава. Искането обаче изглежда трудно защитимо, след като първата среща вече е била проведена на съветска територия.

Карлос Касели по-късно обобщава впечатленията си с думите: "Мисля, че просто се страхуваха да не загубят“.

По-късно съветски функционери ще признаят, че страхът от евентуално поражение е бил водещият мотив за решението на Москва, което не е изненада за запознатите с витиеватия "руски мир".

Опасенията около стадион "Насионал“ обаче имат и съвсем реална основа. В първите месеци след преврата съоръжението е превърнато в огромен затвор. За по-малко от два месеца през него преминават около 40 000 души – леви активисти, работници и съратници на вече покойния Алиенде.

Съблекалните и душовете са превърнати в помещения за изтезания. Задържаните са подлагани на електрически ток и жестоки физически издевателства. Известно е, че най-малко 41 души са измъчвани до смърт на стадиона.

Сред жертвите на репресиите е и поетът и музикант Виктор Хара, оказал влияние върху творчеството на самия Боб Дилън. Преди смъртта си той е с отрязани ръце, придружено от зловещата подигравка: "Хайде сега, изсвири нещо!“

 

В затворническите помещения на "Насионал“ попада и бащата на бившия вратар на Барселона Клаудио Браво. След освобождаването си той напуска Чили и никога повече не се завръща.

Стадионът се превръща в символ на ужаса, който обхваща страната след преврата.

Едва след като Москва настоява ФИФА да изпрати инспекция, Пиночет нарежда на полковник Еспиноса да прекрати използването на съоръжението като затвор и да го освободи.

Проверката на международната централа обаче се превръща в своеобразен театър. Около 2000 изтощени и гладни затворници, които не са успели да бъдат преместени в други лагери, остават по трибуните. Те наблюдават мълчаливо как швейцарецът Кезер и бразилецът Алмейда проверяват тревата и състоянието на вратите, без да обръщат внимание на хората пред очите им.

Политическият затворник Фелипе Агуеро по-късно разказва за случилото се:

"Беше напълно очевидно, че двамата представители на ФИФА ни виждаха, но не казаха нищо. Беше невероятно.“

Заключението на комисията е повече от скандално: "В Сантяго животът тече нормално: хората изглеждат щастливи, магазините са отворени, а обстановката е напълно спокойна. Мачът може да се проведе при нормални условия, отговарящи на всички изисквания.“

 

В Москва са наясно, че отказът от пътуване до Чили ще доведе до служебна загуба и отпадане от квалификациите. Но спортният резултат вече не е от значение за политическото ръководство. По-важно е да не бъде накърнен престижът на властта.

Така и става.

"Можехме да се класираме за световното първенство, но се намеси политиката. Правителството не ни изпрати. Беше обидно. В първия мач непрекъснато атакувахме и бяхме с класа над съперника. Мисля, че като гости щеше да ни бъде още по-лесно“, спомня си с огорчение Владимир Онищенко.

Дали съветският отбор действително щеше да спечели в Сантяго, остава въпрос без отговор. Едно обаче е сигурно – Чили участва на световното първенство през 1974 г., а Карлос Касели влиза в историята като първия футболист, получил червен картон на Мондиал.

Пиночет обичал да се шегува с нападателя, използвайки политическия подтекст на думите си: "Застани ей там, отдясно ми. Поне веднъж ще бъдеш отдясно.“

Касели трудно можел да отговори на подобна подигравка. Едва когато диктатурата започва да губи позиции, той се включва открито в осъждането на генерала. Приближени на Пиночет са причинили тежки страдания на майката на футболиста, а това превръща отношението му към режима в дълбоко личен въпрос.

"Бях добър футболист, но винаги съм искал да бъда по-силен човек...“, признава Касели.

Днес част от стадион "Насионал“ в Сантяго напомня за мрачните събития. Сектор №8 е ограден и превърнат в своеобразен мемориал. Там все още могат да се видят дървените пейки от 1973 г., върху които затворници са издълбавали последните си послания, преди да бъдат отведени на екзекуция.

 


Историята обаче не свършва с Чили. Докато режимът на Пиночет извършва репресии в Южна Америка, в СССР също се провеждат акции срещу политически инакомислещи. При това в десетократно по-големи мащаби от тези в Чили. През 1973–1974 г. КГБ осъществява специалната операция "Блок“, в рамките на която чрез закрити съдебни процеси, скалъпени обвинения и предварително определени присъди редица украински патриоти са изпратени в ГУЛАГ или психиатрични болници.

На този фон неизбежно възниква въпросът дали мълчанието на ФИФА за случващото се в Чили не е било повлияно и от нежеланието ѝ да влиза в конфликт със СССР заради собствените му нарушения на човешките права.

Поведението на международната футболна централа в тази история е трудно защитимо. Но ако човешките права бяха последователен критерий за допускане на държавите до международни футболни срещи, тогава възниква и друг неудобен въпрос: защо Съветският съюз изобщо е имал право да бъде домакин и участник в подобни турнири през годините?

18