Когато финикийците пристигат за първи път на Пиренейския полуостров, те кръщават страната на най-разпространения вид животни там. "Ис-пан-я“ означава "страна на зайците“.

Сега обаче футболна Испания е известна повече като страната на полузащитниците.

От Шави до Педри, от Бускетс до Родри, от Алонсо до Фабиан Руис – испанските централни полузащитници играят решаваща роля и печелят трофеи в различните поколения. Но защо ги е нямало по-рано, през XX век?

"Имало ни е! Добри централни полузащитници винаги е имало в Испания. Но в мое време такива ниски играчи не бяха на мода. Всичко се промени, когато 20 години по-късно няколко от тях се оказаха в един отбор и се представиха силно. Шави, Иниеста, Силва, Мата – това са хора с голям интелект“, разказва легендата на Сарагоса и Примера от 1980-те Хуан Сеньор.

В своето време той е напомнял на Педри – също така изящен, с добър десен крак и поглед върху терена, което надхвърля обичайното.

"За съжаление, по мое време редовно правехме упражнения в рондо само от дъжд на вятър. Когато навършеше 15 години, треньорите започваха да наблягат повече на физическата подготовка, а не на техниката. В Алавес прекарвах дните си на тренировки, влачейки трупи, за да може долната част на тялото ми да издържа по-добре на натоварванията. Беше все едно техническото майсторство е личен избор. Все едно се раждаш с великолепен десен крак. Но не е така! Той трябваше да се тренира.“

Сеньор го тренираше – и му се получаваше добре, но мадридският Реал го погледна и... го изгони, защото беше твърде нисък. По онова време ръст от 170 см беше смъртна присъда от испанския гранд.

"Ниските играчи не бяха на мода. Казваха: "Да, момчето може да играе, но ето го телосложението му…“ Такова беше мнението на мнозинството. В испанския футбол по онова време топката прекарваше малко време в центъра, дългите подавания бяха по-важни.“

Изключения? Имаше ги, но съвсем малко – може би Луис Суарес и Карлос Лапетра, героите от победното Евро 1964, както и лидерът на Атлетико Луис Арагонес.

По същество Испания губеше този ендемичен вид ниски, технични, ловки полузащитници, докато Йохан Кройф не застана начело на Барселона през 1988 г. и не спря топката в центъра на терена, отказвайки се от дългите подавания.

Основа на стила на холандеца стана именно този тип играчи – по-специално Хосеп Гуардиола и Хосе Луис Каминеро.

И когато те спечелиха Купата на европейските шампиони през 1992 г., отношението към тях в страната се промени радикално. Сякаш всички прогледнаха едновременно.

"1970-те бяха мрачни години за нас. Чувствахме, че в техническо отношение всички ни превъзхождат, и ни се налагаше да работим упорито, за да се измерим с Германия на Бекенбауер или Нидерландия на Кройф. Какво стана след това? Методологическа революция.

Ако погледнете днешните тренировки на испанските деца, ще видите, че всички се учат да играят плавен футбол, основан на владението на топката – още от най-малките възрастови групи. Точно затова, когато някой започне да натиска Испания, е лесно да свършиш като Франция на полуфинала“, споделя Хесус Паредес, дясната ръка на Луис Арагонес в националния отбор от 2008 г.

Нали не сте забравили онова Европейско първенство? Иниеста, Шави, Сеск, Касорла, Алонсо, Маркос Сена и Давид Силва в един отбор – ето така Испания най-сетне прие себе си и полетя към върховете.

"На Мондиал 2026 виждам как нашите понякога играят по схема 5-5-0, стремейки се към тотално превъзходство в контрола и подаванията. Срещат се пасове, на които дори не учат в училищата – така наречените "дълги стени“. Иниеста бе майстор на тях – това е, когато по същество не контролираш топката, а само с едно докосване я пренаправляваш там, където трябва. Такива пасове ускоряват играта още повече и са много испански по същество. Те обогатяват комбинативния футбол“, гордее се Паредес.

И защо Испания не го разбра по-рано? Защо толкова дълго се опитваше да разбие бетона с глава, при положение че можеше елегантно да го заобиколи?

В това се крие трагедията не само на Сеньор, но и на цели поколения, които бяха подценявани и отписвани заради погрешното разбиране за същността на футбола, която Кройф донесе на испанците – сякаш каталунски Прометей.

"Едва през последните 40 години у нас най-накрая доказаха, че футбол се играе с ум, а главата не е само за да се бие топката с нея, но и за личностно израстване. Че трябва да се приемат идеите, които заедно с генетичната ви предразположеност ви правят по-пълноценен футболист“, казва Хуан.

"Днешната Испания е превърната в блестящ отбор от решенията, които всеки играч взима в дадения момент. По мое време това го нямаше. Но се надявам поне ние да сме заложили фундамента.“