Здравейте уважаеми читатели! Този материал исках да го напиша преди месец и по-точно, няколко дни преди двубоите България - Англия и Швейцария - България. Ако си спомняте, това бяха дните преди и когато чествахме 126 години от Съединението. Всъщност, малко ви поизлъгах. Материалът имаше друг сюжет и друга насоченост. Дори и заглавието му беше друго: „България - Англия или вкусът на победата". Всичко се промени, когато споделих написаното с мой колега от местен вестник и той ме посъветва да не се излагам. Разбира се, не го послушах, но по съвсем други причини се забавих с творението си, а резултатът в първия мач обезсмисли работата ми и в крайна сметка, всичко отиде в кошчето за боклук.

Мачът срещу Швейцария окончателно разсея чувството ми за вина от несвършената работа и ме убеди, че колегата ми е бил прав. Няма нужда да правя анализ на спортно-техническия характер на срещите - само по себе си е достатъчно да се видят резултатите в тях и човек сам да си направи изводите. Освен това се уверих, че нещото наречено национален отбор на България няма нужда от памфлети и от оди за възхвала, а още по-малко от манифести в стил Бригадирско движение или тодор-живковите бисери - положението е безнадеждно, защото отдавна не живеем в света на илюзиите и просто нямаме национален отбор по футбол или поне достойни представители в него. По-обидното е, че положението е комично. Всъщност, не знам защо да е обидно и за кого - аз няма от какво да се срамувам, защото това не е моят отбор.

Някой ще каже, какви са тези неща преди последният мач на нашите от квалификационната им кампания за Евро 2012. Друг може би ще ме обвини в нагнетяване на напрежението и липса на патриотизъм. Може и да са прави, но в интерес на истината, не ми се пишат материали в стил от времената на Комсомолското движение и стенвестниците и смятам, че е по-разумно да се казва истината. Това винаги е била задачата на журналистиката и всичко друго, което отразява несъществуваща действителност е пошло и непрофесионално...

Всъщност, няколко дни преди мача ни с Уелс, ще ви призная, че резултатът в него изобщо не ме интересува. Както впрочем и имаме ли все още национален отбор по футбол и какви ги върши той. Не, не ме разбирайте погрешно - обичам България и съм патриот, но някак си не чувствам потребност да се вълнувам от изявите на „трикольорите" и да изпадам в особени емоционални състояния от изявите на неговите представители. Не съм и противник на тима. Просто не изпитвам нищо - ако по другият канал дават Уест Хем и Милуол, предпочитам да гледам едно от най-старите лондонски дербита и толкоз.

Това бих го определил с безразличие. Но то е свързано с отношението на национала към мен, което прилича на романтичните контакти с момиче, в които много е важна взаимността. Ако тя я няма, чувствата след време изстиват. Защото, нека да си призная, преди години бях силно влюбен в национала. Не говоря само за 94-та, а за времето преди това и в следващите 6-7 години. Тогава си мислех, че чувствата ни са взаимни и бях благодарен. Постепенно нещата се промениха и на всички мои знаци на любов, аз получавах удари по кокалчетата - не искам да си ги припомням, а и на вас уважаеми читателю ще ги спестя. Сега просто няма отношения и както ви казах, предпочитам да гледам нещо друго - все пак любовта ми към футбола остава и не може да бъде променена от факта, че най-важното нещо за „лъвовете" (!?) е да се епилират, да си слагат татуировки, нови прически и да правят серия от финтове по дансинга - всичко друго, но не и да излязат на терена и да играят.

Истината е, че не ме интересува кой с коя си е легнал, кое поредно тъпо същество е забил, какъв автомобил си е купил и коя марка кола-маска е изпробвал. Интересува ме футболистите ни да излязат на терена и да играят, а не да им треперят гащите от страх от първия срещнат средностатистически противник. Иска ми се, дори когато са по-слаби в спортно-техническо отношение от своя съперник, нашите да вложат цялата си душа, сърце, воля и желание в играта - така, както го направиха турците срещу германците, черногорците срещу англичаните, уелсците срещу палача на световния шампион от Мондиал 2010, исландци, финландци, арменци, естонци...ще спра дотук, защото списъкът е дълъг, лошото е, че само нас ни няма в него. Но с една дума, футболът е мъжка игра и аз искам да гледам на терена мъже - ако имах намерение да наблюдавам балет, синхронно плуване или художествена гимнастика щях да отида другаде. Само че, аз не искам нищо повече от това, да гледам футбол! За да го практикуваш обаче, се иска да имаш топки. Когато тези на терена ги нямат - превключваш на Уест Хем - Милуол.....

Ще ви издам една тайна. Във вторник Уелс ще дойде, ще ни бие, а ние ще завършим последни в групата (лично аз такъв резил не си спомням). След мача някой ще се появи от синия екран и ще каже: „Извиняваме се на всички фенове! Гледаме напред!"......

P.S: Накъде гледате, момчета...?