Докато гледах снощи поредната траурна композиция на сбирщината лигльовци, наречена национален отбор по футбол, си спомних как в пети клас ли беше, ни учиха кога в българския език накрая на изречението се пише точка, кога – удивителна. Да ме извини учителката ми по литература, ако бъркам някъде, но доколкото си спомням при наличие на емоция в края се слага удивителен знак, а когато изречението има чисто съобщителен характер – точка. Колкото и странно да ви звучи, образно казано нашият национален отбор извървя този път – от удивителния до точката. От емоцията до досадата. До чисто съобщителните изречения. До безразличието.

Вчера националният отбор преживя поредния си кошмар. Загуба у дома от Черна гора с нула на един. Но някак си вече не го и преживяваме толкова тежко. Сякаш е нормално, а то между другото наистина се превръща в нормално. И май че вече не ни пука особено за този отбор, мисля, че е по-подходящо да спра да го наричам национален. „Национален” може да се нарече нещо, което обединява хората – език, химн и т.н., но не и тази сбирщина, не и този катун от нещастници, шепа безхарактерни типове, гледащи с безизразни физиономии по време на изпълнението на „Мила Родино”. Мишоци, помните ли лицето на т.нар. „корейски Руни” по време на изпълнението на химна на Северна Корея срещу Бразилия на световното? Не се й съмнявам, че въобще не ви е направило впечатление.

Сигурно е грешно да поставям всички под общ знаменател. Имаше такива, които вчера показаха някакво желание -  като Веско Минев, Живко Миланов, Мартин, за жалост на него вече му тежат годинките, донякъде Стилиян Петров. А другите?  Къде ви е достойнството? Направете една-две-три-пет грешки, пък като видите, че не ставате – кажете: „Не ставам, без мен по-добре. Довиждане и успех.” Да, ама не. Колко грешки трябва да направи лицето Иван Иванов, за да го изгонят безвъзвратно? Бабичка ли трябва да надбяга Илиян Стоянов, че да се види, че вече не става? С какво е заслужил Чавдар Янков да играе на „Уембли”, дето няма пет мача за свят през последната година? Ами Рангелов, който почти не помирисва терен в Борусия? Забелязахте ли, че за последните три седмици Ивелин Попов има два официални мача – с Англия и Черна гора. През другото време си уреждаше трансфер. Георги Пеев?! Това е същият онзи, който 2004 отказа да играе, защото не му се играело десен бек. Станиславе, Ангелов, извинявай, мой човек, ама нищо не играеш. Резерва в Стяуа. Титуляр за България. Пародия и половина. Никой не разбра, че Валери Божинов е влязъл на почивката.  Ники Михайлов не били му вкарвали гол в Холандия? И к’во ми пука за това при положение, че за България няма мач без допуснат гол, ако не греша. Впрочем докато в този отбор се викат преимуществено играчи, които са резерви в отборите си и на практика нямат игрови опит, така ще е. Футболисти, които играят редовно, се сработват трудно, какво да говорим за безумци с един мач на месец.

Този отбор има и друг огромен проблем - няма го този, който „да ритне чекмеджето”, ако трябва да катурне масичката в съблекалнята, пълна с гелове и каква ли не къде мъжка, къде не козметика, да се ядосе, да кресне, да стресне останалите. Представям си как онези са гледали на почивката на мача, а и най-вече след мача – безлични погледи, мълчание. Тишина.

Почивайте в мир.