Оттеглянето на Димитър Бербатов продължава да разбунва духовете и да предизвиква противоречиви мнения. В интервю за Катерина Манолова от "7 дни спорт", социологът Андрей Райчев защити бившият капитан на "трикольорите" за решението му и допълни, че злобата в българина е голяма, и всъщност някой хора не могат да простят успехите на футболиста.

- Господин Райчев, защо един съвсем нормален акт в спорта - футболист се отказва от националния отбор, получи такава публичност и остави впечатлението за нещо с голямо обществено значение?

- Защото това е Бербатов.

- А кой е Бербатов?

- Символ на успял човек. Той е успял българин. Тук нацията проявава отношението си към много успелите българи. Много успелите българи нямат права. Това е масовото мислене.

- Каква е мярката за успеха? Защото все пак имаме Стоичков, който е носител на Златната топка, Златната обувка, златното шалче, златната биберона и т.н. С него отборът стана четвърти в САЩ през 1994 година.

- При момчетата от златното поколение личният успех съвпадна с обществения успех - станаха четвърти. Най-успелите момчета, играли в Барселона, Хамбург, Байерн, Спортинг и т.н., са дали нещо и на нацията.Къде по случайност, къде защото Господ е българин това се случи за пръв и последен път на България и там не възникна това противоречие. Докато с Бербатов възниква противоречие. Тук имаме съвсем ясна картина - от една страна, той е един много успял човек, с огромна заплата, с уважение в света, но от друга - неговият успех не се оказа наш успех. С Бербатов българите не се класираха на световни и европейски първенства.

Тук искам да отворя една голяма скоба. В България съществува огромна илюзия по отношение на световните първенства. В типовия случай, вече 50 години подред, се случва едно и също. С едно-единствено изключение през 1994 година, и то по случайност. Ние в половината случаи не се класираме за световното, а като се класираме, ни бият и оставаме последни. И това не е два пъти, не е три пъти. Това е нивото на нашия футбол. Ние сме някак между А и Б група, а когато влезем в А група - изпадаме. Това може България, това ражда България и това е 50 години.Българите не оценяват това и всеки път разглеждат като огромен неуспех, когато не отиваме на световно. А това не е никакъв провал, това е нашето равнище. С изкюлчение на Костадинов, Лечков, Стоичков и компания, всички останали се смятат за провалили България. Бербатов в очите на хората е част от този провал.

- Преди него обаче капитаните не се отказваха от националния отбор.

- Човекът е на 29 години и изтъква абсолютно ясна причина самокритично - четири пъти е участвал в квалификации и три от тях е загубил. Време е нещо ново да се случи в този отбор, защото явно по някаква причина не върви. Той не хвърля вина върху никой освен върху себе си и казва: нямам сили за това, защото едва се крепя в Манчестър. Съвсем понятно, никого не обижда, не казва аз не ги понасям журналистите и т.н., без да намеква, че е леко обиден. Така той извършва абсолютно легитимен акт, но върху му се изръсва гигантска отрицателна емоция. И тя не се излива върху него за първи път. Когато го продадоха за 30 милиона паунда, нашите идиоти се държаха така, сякаш те са дали тия 30 милиона.

- Защо българинът реагира така?

- Причината е, че българинът се отнася към успеха на своя сънародник като към кражба, като нечестно нещо. И тук има много дълбоки причини. Ако искаме да кажем нещо оригинално, аз бих цитирал Марчела Абрашева, български социолог, която казва великолепното изречение, че българинът иска да бъде ценен не за това, което прави, а за това, което е.Това е според мен крайното обяснение.

- Няколко пъти казвате "българинът мрази успелия".

- И иска да го санкционира.

- Каква е представата ни за успеха? Ако печелиш много пари, това автоматически те превръща в успял човек, така ли?

- За голямо съжаление положението е точно това. В България под успех се има предвид пари и само пари.

- Защото реално големият успех на Бербатов е голямата му заплата. Той не е спечелил Златна топка или Златна обувка, дори с клубните отбори, в които е играл, не е постигал някакви много значими успехи, каквито имаше Стоичков с Барселона например.

- Успехът на Бербатов е огромен, разбира се, и той не се състои в това, че са взели купа или не, а в това, че играе фантастично и радва десетки милиони хора по света.Но в спортната му кариера така се случи, че не се образува връх, това е по-скоро нещастие за него. Не попадна в правилното време на правилното място, мен ако питате. За разлика от Стоичков, той не стана звезда от първа величина, а остана звезда от втора величина.

- Отношението към него е много емоционално, дори сантиментално. Изненада е, че дори Слави Трифонов му написа писмо и го помоли да се върне. Кеворк Кеворкян го посъветва да спре да говори на български език, защото българите не го заслужават. А това са личности с висок житейски резултат.

- И двамата пренасят върху Бербатов емоцията по отношение на самите себе си. Г-н Кеворкян и г-н Трифонов са засегнати по същия начин. Това са успели хора, които получават огромен негативизъм, огромна злоба срещу себе си. И двамата говорят за себе си, така да се каже, не за г-н Бербатов. Имат известно основание, защото действително в България интернет форумите създадоха една атмосфера на ненавист, която понякога граничи с канибализъм. Помня като убиха Емил Кюлев, бог да го прости, форумите се напълниха с някакви хора, които не вярват в бога. Напълниха се с дивашка радост: "Най-после гадът си отиде". Това е грях, недопустима емоция по отношение на мъртъв човек, който е платил най-голямата възможна цена.

- Много хора приеха отказването на Бербатов като предателство. А все пак той напуска един отбор, не напуска България и не я обижда. Той е само един футболист в крайна сметка. Защо толкова болезнено се прие това нещо?

- Тук има национален елемент. Националният отбор действително ще стане по-слаб без него. Това би могло да се излее като съжаление или като въздишка, а вместо това се оформя като някакъв остър упрек към него - "ти си предател". Истината е, че Бребатов напуска националния отбор в най-добрия възможен момент, а именно в началото на новия цикъл. Тръгва си и казва - аз четири пъти участвах, но нищо не направих. Наистина е така. Наистина са прекрасни играчи, които всеки път не успяват да постигнат това, което им се полага. Това е положението. Защо? Един господ знае, но има и такива неща.

- Може би хората се чувстват като деца, на които са им взели играчката и сега няма кого да ругаят?

- Може да го има и този елемент. Ти си длъжен, нещо ни дължиш. Пък той не ни дължи, човекът, нищо. Освен това е играл достатъчно много.

- Според вас на какво се дължи харизмата на Бербатов? Стилян Петров например е капитан на отбор във Висшата лига, а Бербатов в момента е резерва в отбор от Висшата лига?

- Класата, разликата е в класата.Разбира се, г-н Бербатов е футболист, пак казвам, ако не от първата десетка, то от втората. Но нещо му липсваше. Той е изключително необичайно същество по елегантност на игра. Той танцува, той не играе. Има такива играчи в историята. В България такъв беше Андрей Желязков. Бербатов е като някакъв човек, който се стреми да не се изцапа. Много красиво играе. Без силови изпълнения. Апропо, в Англия той за тази работа си плати. Англичаните не искат да признаят, че ако някой не се блъска, не пада, не се цапа, не вика и не крещи, е истински футболист. Според мен затова го освиркваха. Има някакви граници на таланта си, които може би е достигнал. Аз много се надявам между другото, че не ги е достигнал.

- Миналата година, когато избираха стоте най-велики българи, направи впечатление, че политиците и спортистите подлежат на най-бързо забравяне. Може би защото са образи, създадени от медиите и когато спре да се пише и говори за тях, те просто изчезват. Класацията обаче показа и друго, че хората не правят разлика между значим и известен. Бербатов изобщо не беше в Топ 100, Стоичков беше 12-и. Ако сега се направи такава класация, Бербатов вероятно ще е доста напред. Това негово отказване не го ли героизира по някакъв начин, защото се създаде впечатление, че си тръгва заради хората, които не могат да приемат неговото величие. Има ли такова нещо?

- Точно обратното искам да кажа. При г-н Стоичков можем да го видим - когато трябва да вземе такова решение, той просто тегли една майна.Казва, писна ми от вас, копелета.Не стига, че пишете лоши работи за мен, ами ще ви играя... Г-н Бербатов се опита да затвори вратата по най-етичния възможен начин, даже я остави открехната. Единственото, което каза по-остро, беше - българският футбол подлежи на оправяне. Той каза - ако искате да ви оправя футбола - викнете ме. Същността е не "викнете ме", а "подлежи на оправяне". Значи футболът има фундаментален, генерален проблем. Аз съм дълбоко съгласен с г-н Бербатов, като започнем от това, че ние нямаме сила за една "А" група от 16 отбора, трябва да са 8; че "Б" група трябва да е силна група, а не място за пенсионери и т.н. Като минем през корупционните схеми и завършим с факта, че една мафия управлява футбола и сменя друга мафия. На това трябва да се сложи край, ако искаме да вървим напред.

- Защо според вас хората започнаха да мразят Бербатов. Кога се случи това?

- Когато го продадоха с най-големия успех на български футболист във финансово изражение. Това е егати сумата и всичко се изплесна в абсолютна ненавист. Или в най-елементарна безобразна човешка завист, която е толкова силна, че то даже не може да се сдържиш. Защото като завиждаш, скърцаш със зъби и мълчиш, но човек толкова завижда, че не може да се сдържи, крещи и се излага като кифладжия.

- Това безбожието на българина ли е, или неговият нихилизъм?

-Това е дълбоко исторически обусловено в нашия народ от факта, че България стотици години няма собствена власт, че властта в България е чужда. България няма свои графове, свои барони, свои чокои както в Румъния, князе в Събрия. Тук всички, които имат власт, са чужди. По линия на държавата това са турци, паши и т.н. По линия на църквата това са гърци - владици и т.н. Ние исторически не сме свикнали, че българите могат да бъдат на власт над българите, да бъдат по-високо от други българи. Един недъг, който ще се лекува столетия. Това е историческа трагедия.

НИКОЛАЙ ГАВАЗОВ