Винаги съм имал голямо желание да присъствам на мач на Левски в Европа. Няма да говоря за симпатиите към моите любимци, но тазгодишният жребии за „сините" в турнира Лига Европа ми предостави тази възможност. И по-специално, гостуването на Левски на Спартак Търнава в плейофите за класиране в груповата фаза на втория по значимост турнир на Стария континент. По силата на обстоятелствата се намирах на 40 километра от Виена, а оттам до словашкия град са някакви си стотина километра и цялото разстояние се оказваше по-малко отколкото София - Стара Загора. Какво ми пречеше да го пропътувам?

Пътят от столицата на Австрия до Братислава изминах с автобус и ако не бяха табелите, изобщо нямаше да разберем, че сме влезли в Словакия - само изоставени гранични пунктове напомняха, че някога тук е имало зорко охранявана граница, разделяща хората от двете страни на Желязната завеса. Колко лесни изглеждаха сега нещата и колко малко му трябва на човек да се почувства свободен, но това вече е друга тема, за друг разговор - аз отивах на мач на Левски!

Пристигнах в Търнава около 15 часа и усетих леко безпокойство - сам, в чужд град, ами ако попадна на войнствено настроени фенове на Спартак? Трябваше да намеря стадиона и най-лесното нещо бе да последвам група привърженици на словашкия отбор. Нямах време да разглеждам града - първо, трябваше да намеря стадиона и второ, той се оказа на по-малко от километър от гарата, но беглите ми впечатления за Търнава са свързани с чистота, ред, малко и спретнато градче. Направи ми впечатление страхотната организация - беше пълно с полицаи и постепенно се убедих, че местните власти са направили всичко възможно да осигурят добър ред и приятна обстановка за мача и нямаше никакъв шанс да се случат някакви ексцесии. А и може би местните нрави са различни от нашите, защото не забелязах изобщо войнствено настроени запалянковци - личеше си, че хората се отнасяха към двубоя, като към местен празник.

Успокоих се, а изненадата ми стана още по-голяма, когато в заведението на стадиона видях по масите феновете на двата отбора как пият дружно бира и си разменят шеги. Местните бяха изключително дружелюбни, но и нашите им отвръщаха със същото и наблюдавайки случващото се, човек би се объркал, че става дума за фенове на един и същ отбор! Бях наистина приятно изненадан, най-вече от поведението на българската агитка - нямаше заяждания или предизвикателно държание. Как само се променя човек в Европа! Шокът ми стана още по-голям, когато редейки се за бира, до мен се приближи непознат словак и ме попита какво искам да пия, след което почерпи цялата опашка с по една бира, а ние бяхме само българи! Човекът, който се оказа, че се казва Игор е бил в България за първия мач на любимците си с Левски и сподели, че има страхотни впечатления за страната ни, която му е харесала много (пораснаха ми ушите). Любезностите продължиха и дори се стигна до там, че Игор се уговори с някои от нашите фенове да излязат след мача на по питие - без значение как ще завърши двубоя!

Но ако си мислите, че с това се свършиха проявите на европейско поведение на синята агитка - лъжете се. Кулминацията беше, когато се наредихме на касата за скъпоценното билетче ( само 4 евро). На стената имаше закачен некролог на 25-годишния словашки фен, който на път за София загина нелепо в Сърбия. Част от агитката на Левски запали по свещичка, а след това, вътре в самия сектор определен за нас бе разпънат и транспарант „R.I.P. Tomas". Веднага от сектора със словашки фенове се появи също транспарант, на който пишеше: „Thank you, Levski!". Интересно. Значи можело - за добро и за лошо да бъдем европейци. Не знам, дали някоя медия или телевизия е отразила това нещо, което аз видях, но останах приятно изненадан от случащото се и жалко наистина, ако не бъде показано в България. Защото е хубаво да се показват не само лошите неща, а ето такива прояви на човещина и добрина и на цивилизовано поведение каквито видях в Търнава. Защото спортът трябва да сплотява хората, а не да ги разделя. Защото сме човеци и срещу нас има други човеци. Бях наистина горд, че съм българин!

За съжаление, това не трая дълго. Прави са чужденците, когато казват, че не могат да ни разберат, както и че сме противоречива нация. Ще направим нещо хубаво и ще побързаме да го развалим. Защото същите тези фенове, които минути преди това ме накараха да се чувствам горд, започнаха да вършат безумия при появата на стадиона на националния отбор на Малайзия за деца. Малките футболисти бяха облечени с жълти анцузи и повечето от тях бяха чернокожи, така че се открояваха и при влизането им, част от „синята" агитка започна да ги псува, обижда и да имитира маймунски звуци. Жалко! Стана ми лошо. Няма да скривам, че това бе най-неприятният момент в цялото ми пътуване и посещение на мача. Почувствах голям срам, защото аз, българинът, когото една чужда държава беше приела толкова добре, бях попаднал сред обезумели хора, които показаха наистина най-примитивната част от себе си. А децата недоумяваха какво се случва и защо - седяха и гледаха към нас и наистина не разбираха какво правят тези батковци и чичковци. А може би разбраха. Едва ли ще запомнят, че това е била агитката на Левски. Но със сигурност ще отнесат със себе си спомена за България. И едва ли той ще е добър. Не знам, действително ли тези хора осъзнаваха значението на думата патриот и родолюбец и какъв смисъл влагаха в него. Но на стадиона в Търнава, по стечение на обстоятелствата те бяха посланиците на България. И наистина, отправиха такова послание, че на човек свят да му се завие. Идеше ми да потъна в земята от срам....За жалост, разбрах, че все още сме на Балканите - по-близо някъде до Ориента, отколкото до Европа и има да извървим доста дълъг път по пътя към цивилизацията. За съжаление......

Също за съжаление, трябва да призная и за още една грозна сцена, която ме направи неприятно впечатление. По цял свят, когато отборът ти отбележи гол - хората се радват и продължават още повече да подкрепят своите. Явно при нас е обратното - когато Арс откри резултата, една част от феновете запалиха факли, друга им каза да не ги палят и в резултат - половината сектор напусна стадиона, за да се разправят отвън. Не знам какво да кажа - куриозно или жалко, но вместо да се радваш, че отборът ти повежда - ти отиваш да се биеш.

Иначе публиката на Левски показа, че обича отбора си - по време на мача и след него продължиха да пеят „Само Левски", никой не освирква Йовов, който изтърва решаващата дузпа, всички аплодираха Пламен Илиев, който не успя да спаси нито една дузпа, а дори когато двубоят завърши и домакините ликуваха, нашата агитка продължаваше да пее, включително и намери сили да поздрави отбора на Спартак. А завършилият мач показа, че Левски е обичан. Защото на стадиона освен фенове от България, имаше такива и от близките страни, като Германия, Швейцария и Австрия.

Не искам да говоря какво ми беше настроението след мача. Хубаво щеше да бъде, ако бяхме отстранили Спартак, но това е животът. Няма как - да се надяваме, че следващата година „сините" ще се представят още по-достойно и ще имат повече късмет в Европа.

За лошо или добро, късметът явно и мен ме беше напуснал, защото пристигнах в Братислава 17 минути след като бе потеглил последния автобус за Виена - забавиха ме продълженията и изпълненията на дузпите. Може и да е за добро, защото така нямаше да разбера, че Братислава не отстъпва по нищо на Виена. Е, поне се поразходих и насладих на нощната красота на столицата на Словакия, която ме изненада повече от приятно - град, съчетал в себе си духа на Австро-унгарската империя и съвременна Европа, град, в който чистотата явно бе издигната в култ, а животът в него не спираше и през нощта. Любувах се на прелестите на нощна Братислава, срещах усмихнати и дружелюбни хора, които щом разбираха, че съм чужденец ме заговаряха на английски, обикалях покрай Дунав и се наслаждавах на светлините, които се отразяваха във водата, която течеше на юг - там някъде, където се намираше България.... Дали следващото гостуване на Левски в Европа ще ме отведе отново на толкова прекрасно място? Не знам. Със сигурност обаче, пътят до Търнава и обратно ще го запомня завинаги.

ИВАН ЛАЗАРОВ