Срещата между Италия и Англия сложи точка на едно от най-големите спортни  събития в света през това лято. Ако трябва да сме искрени и не толкова уважителни към Олимпийските игри в Токио, завършилото Европейско първенство по футбол спокойно може да бъде определено като най-мащабното в света на спорта. 24 отбора, 11 града и 11 стадиона.

Впрочем, първоначалният замисъл бе 13 населени места и 13 арени да приемат Евро 2020. Брюксел обаче отпадна от сметките още през декември 2017 година, когато стана ясно, че белгийците няма да успеят да се справят със строителството на Националния стадион. Така Лондон получи двубоите, които трябваше да се проведат в Брюксел. През април тази година настъпиха поредните промени в списъка с градовете-домакини на Евро 2020 - Билбао бе заменен от Севиля, а Дъблин отпадна заради епидемията с коронавируса. И съответно Лондон и Санкт Петербург поеха мачовете от столицата на Ирландия. Това и обяснява защо Лондон бе домакин на толкова много двубои, както и прекалено дългите полети на националните отбори на Уелс и Белгия до местата на срещите си.

В крайна сметка се получи Европейско първенство, напълно съответстващо на духа от 60-годишнината от основаването на турнира - рекордна резултатност, ярки двубои, страхотни обрати и шампион, който се превърна във всеобщ любимец на почти всички фенове, специалисти и медии. Единственото, което липсваше на Евро 2020 бяха хората, но към момента никой в световен мащаб не успява да се справи с настъплението на коронавируса.

А представяте ли си какво би било, ако нямаше епидемия? Със сигурност щяхме да видим пълни стадиони и фен-зони, а всеки футболен ден щеше да е празник за страните и градовете-домакини. Към футболната магия щяха да бъдат съпричастни много повече хора. Такъв бе и първоначалният замисъл на организаторите на турнира през 2012 година.

За това и шокираха думите на президента на УЕФА Александър Чеферин два дни преди финала, че подобен формат на състезанието няма да бъде повторен. Мотивите на ръководителя бяха два, даже един - "някои отбори пътуваха по над 10 000 км, а други само по около 1000 км. Някои от феновете бяха в Рим и за два дни трябваше да стигнат до Баку".

Каква е причината за това изказване на функционера и има ли резон в мнението му, особено на фона на негово по-ранно изявление за Европейско от 32 отбора? Няма ли намерението на Чеферин да ограничи периметъра на футбола и да го лиши от спортни бижута като тези в Скопие, Дъблин, Баку, Истанбул, Букурещ, Йерусалим, Стокхолм и дори Минск, въпреки политическата ситуация в Беларус? Кога отново "Паркен" ще е домакин на Европейско първенство? А има ли шансове Националният стадион в Брюксел да приеме мачове от континенталното първенство, ако Белгия не е домакин заедно с Нидерландия? А Гърция с кой трябва да се съчетае, за да се насладим и на арените в Атина? По същия начин стои и въпросът с "Пушкаш Арена", както и с много други модерни и съвременни спортни съоръжения, които обаче са единици в отделно взети държави и по логиката на Чеферин няма как да приемат двубои от Европейско първенство. А това означава, че само определени държави ще бъдат облагодетелствани да са домакини на континенталния шампионат!

И къде тогава е духът на обединена Европа? Не е ли футболът спортът, който обединява хората или всичко е клишета и празни думи?

За да установим истината, най-лесно е да погледнем кои градове бяха домакини на срещите от груповата фаза, да проверим какво е разстоянието между населените места и наистина ли са много отборите, които изминаха десетки хиляди километри.

Баку и Рим бяха домакини на двубоите от група А. Дистанцията между тези два града е 3111 км. Италия проведе и трите си мача в Рим. Турция участва в откриването на Евро 2020, а веднага след това замина за Баку, за да изиграе оставащите си два двубоя в групата. Първият от тези мачове бе пет дни след срещата в Рим. Уелс и Швейцария играха в Баку в първия кръг от квартета, във втория кръг "драконите" останаха в Азербайджан, а "кръстоносците" заминаха за Италия. В третия кръг швейцарците отново се върнаха в Баку, а уелсците пътуваха до Рим. Ако има потърпевш от подобно дълго разстояние, това е Швейцария. Но е очевидно, че това никак не се отрази на колектива на Владимир Петкович, който в осминафиналите се справи с Франция, а в 1/4-финалите за малко не отстрани Испания.

Копенхаген и Санкт Петербург бяха домакини на двубоите от група В. Разстоянието между двата северни града е 1100 км. Дания проведе и трите си срещи на "Паркен", а подобно на Швейцария от група А, тук най-потърпевша е Белгия.

Амстердам и Букурещ приеха срещите от група С. Дистанцията между двата града е 1787 км. Нидерландия изигра всичките си три мача  у дома, а най-потърпевши се оказаха австрийците, чиято база обаче се намираше в Зефилд ин Тирол, т.е. по средата на полетите.

Глазгоу и Лондон бяха домакини на мачовете от група D. Разстоянието между двата британски града е 556 км., а тимът, който трябваше най-много да пътува се оказа Шотландия. Чехите проведоха първите си две срещи в Глазгоу, а последната в Лондон. Хърватите започнаха в Лондон, а последните два мача изиграха в Глазгоу. Англичаните домакинстваха и на трите си срещи.

Всъщност разстоянието между Севиля и Санкт Петербург е най-дългото между градовете-домакини на Евро 2020 (3500 км). Именно тези два града приеха двубоите от квартет Е. Испания проведе всичките си три мача в столицата на Андалусия, а Полша изтегли късата клечка.

Будапеща и Мюнхен бяха домакини на срещите от "групата на смъртта". Дистанцията между тези два града е с 5 километра по-дълга от тази между Глазгоу и Лондон. Най-потърпевши в този квартет се оказаха португалците, които започнаха в столицата на Унгария, след това пътуваха до Германия и в последния кръг приеха Франция в Будапеща.

Изводът, който може да се направи е, че само два отбора пропътуваха "десет хиляди километра", като при единия тим това е свързано с извънредни обстоятелства. Очевидно е, че "проблеми"  биха имали само градове от Португалия, Испания, Русия и отчасти Турция. Нещо повече, след като се отчетат грешките (колкото и минимални да са те), при добра организация могат още повече да се намалят разстоянията между градовете - домакини. Например, да се установи максимално символична дистанция между две населени места от 1700 км. Така Лисабон не може да домакинства заедно с Будапеща или Виена, но това може да се случи с Милано. А вариант със съвместно домакинство на португалската столица с Марсилия или Барселона прави разговорa безпредметен. Като цяло, малките размери на Стария континент и концентрацията на модерни спортни съоръжения дават възможност за изключителна креативност при вземането на решенията от страна на футболните чиновници.

Впрочем, действително ли разстоянията са проблем за Чеферин? Ако погледнем Мондиал 2014, ще видим, че Бразилия откри турнира срещу Хърватия в Сан Пауло, а след пет дни посрещна Мексико във Форталеза (2500км). Хърватите пък изминаха 2600 км до Манаус, за да играят с Камерун във втория кръг, а същите тези камерунци трябваше да летят 2777 км, защото първата им среща бе в Натал. Виждаме, че тук три отбора от една група са "ощетени" още в първите два кръга! А какво да кажем за Мондиал 1994 в САЩ? Тогава България започна срещу Нигерия в Далас, изправи се срещу Гърция в Чикаго, а в последния кръг срещу Аржентина се завърна в Далас. "Албиселесте" пък пропътува 2700 км за да се изправи срещу нас. Да не говорим, че след мача с Италия българите летяха 4000 км, за да се срещнат с Швеция. Още преди 30 години имаме пример, че разстоянията няма как да бъдат пречка при провеждането на големите турнири. А  първенствата в НХЛ и НБА? Тук отбори от едното крайбрежие на Щатите летят до другото, а тимове от Канада пътуват до Тексас и Флорида и обратно. И не става дума само за три двубоя, а за десетки срещи и в график, подобен като този на големите международни турнири.

Ако пък се вторачим в намерението на Чеферин за Европейско от 32 отбора, това автоматично означава, че само пет държави ще са в състояние да приемат турнира. Ако обаче трябва да се спазят стандартите от Евро 2016 и 2020 при избора на стадиони, на практика няма европейска държава, която да бъде в състояние да проведе турнира. И?...

Искрено се надяваме, че изказването на президента на УЕФА е плод на натрупана умора, емоции или нещо мимолетно. Апропо, тепърва неговите анализатори ще обобщават проведения турнир, така че каквото и решение да вземе Чеферин, то няма да бъде еднолично. Освен това националните асоциации са наясно, че сегашният формат им дава по-големи шансове да бъдат домакини на мачове от Европейско първенство и да докарат празника по-близо до своите фенове, което означава, че словенецът ще бъде подложен и на натиск от асоциациите. Каквото и да се случи обаче, Кутията на Пандора е отворена. И кой знае, но нов Национален стадион в София автоматично би поставил България сред фаворитите за домакинство на срещи от континенталното първенство. Нещо, което към момента изглежда в сферата на фантастиката, но и което много бързо би се превърнало в реалност, за разлика от хубавите приказки, чийто щастлив край остава такъв само на хартия.