Наред със Страната на баските в Испания, дълго време Северна Ирландия се смяташе за най-опасния регион в цяла Западна Европа.

И, разбира се, всичко това засегна и футбола.

Това не беше Северна Ирландия и не беше "нашият“ футбол, но именно оттам започна всичко.

През 1919 година ирландците се вдигнаха на изтощителна партизанска война за независимост от британската корона.

Проливаше се кръв, имаше терористични атаки, арести, показни съдебни процеси...

И на 21 ноември 1920 година настъпи повратният момент.

Дъблинското нелегално движение, известно като "12-те апостоли“, организира ликвидирането на офицери от имперското разузнаване – т.нар. "Кайрска банда“ – с един удар. 15 адреса – 15 изпълнители – 15 трупа.

Това беше шок.

Полицията се хвърли да преследва убийците, но те сякаш потънаха вдън земя. Тогава полицаите пристигнаха на стадион "Кроук Парк“, където местният Дъблин играеше срещу Типеръри в галски футбол.

"Вече повече от век нападението и клането в Кървавата неделя продължават да отекват през поколенията за всички, които обичат Ирландия“, заявява президентът на федерацията Джарлат Бърнс.

А как иначе?

На стадиона имаше 10 000 зрители, а полицаите стреляха по всеки, който им се стори подозрителен. Капитанът на Типеръри Майкъл Хоган се застъпи за феновете – и беше застрелян. Тогава тълпата се втурна да напуска арената и започна блъсканица...

14 души бяха убити, а повече от 100 бяха ранени и осакатени само за няколко минути.

Кървавата неделя оказа огромно влияние върху британската администрация и се превърна в един от аргументите за подписването на Англо-ирландския договор на 6 декември 1921 година, с който Ирландия все пак получи независимост.

Само че не цялата.

Шест индустриално развити графства в североизточната част на острова, където преобладаваше протестантското население, останаха под властта на британската корона.

Така се появи Северна Ирландия.

Можете ли да си представите дали на ирландците им е харесало, че са им "отнели“ Белфаст, Дери и други богати градове?

А как е живяло католическото малцинство в новото образование?

"По онова време хората повтаряха: когато нямахме нищо, имахме Белфаст Селтик. Това беше нещо повече от футболен отбор. Той беше неразделна част от общността.

Той обединяваше хората, подкрепяше ги по време на безработица, болести и бедност. Беше нашият фар“, спомня си президентът на обществото на Белфаст Селтик Чарли Тъли-младши.

Някога за Белфаст Селтик – клуба на градските католици – е играл и неговият баща.

И то добре!

Между 1924 и 1949 година "келтите“ спечелиха 11 шампионски титли, превръщайки се в основен конкурент на Линфийлд – любимия отбор на местните протестанти.

Мачовете между тях винаги бяха напрегнати, понякога жестоки, но на Боксинг дей през 1948 година се случи непоправимото. След гол в последните минути фенове на Линфийлд нахлуха на терена и започнаха да пребиват всеки, който не успя да избяга. Изглеждаше, че органите на реда нямат нищо против.

Най-много пострада нападателят на Селтик Джими Джоунс, който беше отбелязал шест гола в три мача именно срещу Линфийлд. Краката му бяха счупени, а кариерата му приключи.

Белфаст Селтик доигра сезона със стиснати зъби и дори отново стана шампион, но след това обяви саморазпускането си.

"Цареше сектантско разделение. Клубът се превърна в мишена. За нападението над Джоунс дори никой не беше арестуван. Директорите решиха, че е прекалено опасно да продължават“, констатира Тъли.

Лебедовата песен на Селтик беше турнето в САЩ, където отборът от Белфаст победи с 2:0 националния отбор на Шотландия.

Завинаги най-добрият клуб в тяхното малко кътче от света...

И още нещо – футболистите на Белфаст Селтик по куриозен начин помогнаха за класирането на двете Ирландии за световното първенство през 1950 година. Четирима играчи взеха участие в квалификациите и за двата национални отбора!

Нещо повече – тъй като в документите на ФИФА все още не съществуваше "Северна Ирландия“, имаше две Ирландии и всяка от тях претендираше да представлява целия остров.

Трагикомедия в чист вид.

Едва през 1953 година ФИФА постанови, че всеки национален отбор трябва да избира играчи само от територията, която контролира. Тогава Белфаст официално стана част от "Северна Ирландия“.

За света всичко беше просто и ясно, но на място ситуацията ставаше все по-лоша.

Към 60-те години на ХХ век дългогодишната вражда между католици и протестанти доведе до първите въоръжени сблъсъци.

Католическата Ирландска републиканска армия (ИРА) започна терористична кампания срещу британските власти и местните протестантски лоялисти, много от които също взеха оръжие. Улиците се превърнаха в опасно място, а понякога – в истински полигон.

В историята това остана като Смута, или Troubles.

Стотици загинали, хиляди осакатени, сираци, вдовици...

Националният отбор на Северна Ирландия не игра 1280 дни домакински мачове на собствена земя, защото там беше прекалено опасно.

Последният отбор, който гостува в Белфаст преди дългото прекъсване, беше националният тим на СССР през октомври 1971 година – и това беше цял спектакъл. Съветската делегация беше посрещната тайно и настанена в отдалечен хотел, охраняван от британската армия с картечници. Всички превозни средства бяха проверявани по няколко пъти на ден от сапьори.

Нещо повече – самият мач беше преместен за 15:00 часа в сряда, за да има възможно най-малко хора по трибуните.

Мачът завърши 1:1.

А УЕФА реши – не си струва повече да се изпитва съдбата.

"Разбира се, пристрастен съм, но Пат Дженингс беше най-добрият вратар в света. А Джордж Бест – най-добрият футболист. Най-голямото ми съжаление е, че толкова много хора в Белфаст не успяха да го видят на живо“, оплаква се ветеранът на Манчестър Юнайтед Сами Макилрой.

А и как Бест е можел да играе спокойно? Скоро след мача със СССР той се обяви в подкрепа на обединен национален отбор на Ирландия "в името на помирението между хората“. След това в един от лондонските вестници се обадил мъж, който заплашил, че ще го убие.

"В онзи ден играехме срещу Нюкасъл. Нито веднъж не спрях на терена. Дори когато някой лежеше контузен, аз продължавах да тичам. За да не ме уцелят. Заплахата вероятно беше свързана с предполагаемото ми дарение за протестантска организация в Белфаст. Пълни глупости“, заявява Бест.

Междувременно по улиците на Северна Ирландия бедствието се разрастваше.

На 30 януари 1972 година британски войници застреляха 26 невъоръжени католически цивилни в Дери.

На 21 юли същата година ИРА отговори със серия от 22 терористични атаки. Загинаха девет души, а още 130 бяха ранени.

Ужас!

Едва през 1975 година ситуацията се успокои достатъчно, за да може националният отбор на Югославия да се съгласи да играе в Белфаст на "Уиндзор Парк“. На гостите дори беше осигурен почетен караул – по думите на Макилрой "за това, че им стигна смелостта да дойдат по това време“.

А след това, пред 26 000 зрители, които на места се катереха по дърветата и покривите, Северна Ирландия победи с 1:0 отбор, който доскоро бе побеждавал ФРГ, Нидерландия и бе спирал Пеле.

А Смута продължаваше. Почти всяка седмица всяка от страните погребваше своите жертви.

През 1981 година нов тласък даде "ирландската гладна стачка“ – страшни и зловещи новини зад решетките.

Част от затворниците, свързани с ИРА, отказаха да се хранят с искане да бъдат признати за политически затворници. Властите отказаха – според тях те били обикновени престъпници. Премиерът Маргарет Тачър навсякъде повтаряше, че ИРА не се ползва с подкрепа сред населението.

И точно в онези дни депутат от северноирландски избирателен район в Камарата на общините почина, а лидерът на гладуващите Боби Сандс издигна кандидатурата си...

След това събитията се развиха стремително.

През април 1981 година Сандс беше избран за депутат с голяма преднина.

През май Боби Сандс почина от изтощение едва на 27 години.

След него починаха още девет участници в гладната стачка, а останалите изпаднаха в кома. Те бяха хранени насилствено с разрешението на близките си – и така бяха спасени.

Какво можеше да направи Тачър? Тя удържа още четири години и едва през 1985-а призна поражението си, подписвайки новото Англо-ирландско споразумение, което за първи път даде на Република Ирландия консултативна роля в управлението на Северна Ирландия. Католиците празнуваха още цяла седмица, а протестантите го определиха като предателство – и затова Смута продължи.

Дори през 1993 година тя все още не беше приключила, когато националните отбори на Ирландия и Северна Ирландия се срещнаха в квалификация за световното първенство през 1994 година.

Може да си представим как този жребий "зарадва“ официален Лондон, където ИРА наскоро беше стреляла по премиера Джон Мейджър.

За Ирландия всичко беше просто – протестантите просто не бяха допуснати в Дъблин. По време на целия мач пълният стадион с католически фенове скандираше: "Има само една Ирландия!“, а на терена отличният отбор на Джак Чарлтън победи с 3:0.

Но какво да правим с Белфаст? Там футболът предизвика нова вълна на улично насилие.

Първо ИРА уби девет случайни протестанти на Шенкил Роуд. В отговор АОО – Асоциацията за отбрана на Ълстър – застреля осем случайни католици в пъб в Лондондери.

Отново хаос...

И когато двата отбора все пак излязоха на терена, а треньорът на националния отбор на Северна Ирландия Били Бингам проточи изпълнението на химна на Оранжевия орден – най-голямата юнионистка организация в региона – изглеждаше, че футбол изобщо може да няма.

"Чувах всичко. Всяка дума, всяка обида. Усещах всичко с кожата си и ме побиваха тръпки. Дори не смеех да се обърна и да срещна нечий поглед. Отровата в очите им ме шокира“, призна ирландският полузащитник Алън Маклафлин.

Тогава английският треньор Джак Чарлтън заяви, че "никога и никъде не е виждал по-враждебна атмосфера“.

Нищо чудно.

Голям късмет беше, че всичко се размина без сблъсъци. Мирното 1:1 изпрати Ирландия да се подготвя за Световното първенство.

И само Смута, като болест, отказваше да напусне тялото.

През 1994 година тя отне още шест живота в малкото селце Лохинисланд, където група местни жители се беше събрала в пъб, за да гледа мача на Ирландия срещу Италия на световното първенство.

Двама маскирани мъже с автомати АК-47 нахлуха през вратата и с викове "Фениански изроди!“ започнаха да стрелят по всички. Дори 87-годишният дядо не беше пощаден. Неговата внучка все още плаче, когато си спомня:

"Тъстът ми не беше вкъщи, затова слязох, когато чух почукването. Един от дошлите мъже каза: "Клеър, не влизай. Нужен ни е свещеник. Имаше стрелба“. А аз си помислих, че някое от момчетата е стреляло по зайци и не е улучило. Именно това ми дойде наум.“

За съжаление, това не бяха деца и не бяха зайци.

Религиозният фанатизъм тласка хората към неща, които дори дивите зверове не биха направили.

Едва през 1998 година Северна Ирландия успя да изкорени тази зараза от себе си и най-накрая да заживее мирно. Лондон направи отстъпки, ИРА сложи оръжие...

По дяволите, не можеше ли това да стане по-рано?

Какво им пречеше?

Но отговор няма. В историята все още не е имало война, след която някой да е успял да обясни подобно нещо.

Едно е ясно – в Белфаст знаят какво означава смъртоносно опасни улици, а най-възрастните помнят и националния отбор в изгнание. Затова вероятно ще разберат нас, украинците, по-добре от всички останали в Западна Европа.

И още нещо – според последното преброяване католиците в Северна Ирландия вече официално са повече от протестантите. Те спечелиха и изборите.

Оказва се, че да раждаш хора е много по-ефективно, отколкото да ги убиваш.