Спортът вече има нов тип публика. Или поне така изглежда. Хора, които отиват на стадиона, в ложата или край трасето не толкова заради самото състезание, а заради съдържанието, което могат да произведат от присъствието си там. Терена гледат другите. Те гледат камерата.

Сцената от откриването на Световното първенство беше почти перфектна илюстрация на тази нова реалност. Мексико отбеляза гол в самото начало, стадионът избухна, а камерите се насочиха към трибуните. Там двама млади местни инфлуенсъри празнуваха с телефони в ръце. Само че телефоните им не бяха насочени към терена. Бяха насочени към тях самите.

Докато десетки хиляди хора празнуваха исторически гол, съдържанието беше самото им присъствие на стадиона.

По-късно единият от тях обясни, че ФИФА налага сериозни ограничения върху заснемането по време на мачовете. Ако не можеш да снимаш спектакъла, остава вариантът да снимаш себе си на фона на спектакъла.

И точно тук започва големият проблем.

Защото стадионът постепенно се превръща от място, на което се гледа спорт, в декор за производство на съдържание.

Бока Хуниорс вече предприе стъпка в обратната посока. Новите правила за притежателите на абонаментни карти ограничават възможността да се правят предавания и записи на живо с цел съдържание за социалните мрежи и стрийминг платформите. Причината е очевидна – през последните години стадионите се напълниха с хора от новата медийна екосистема, които получават достъп и привилегии, за които традиционните спортни журналисти често могат само да мечтаят.

И тук трябва да бъдем справедливи.

Има създатели на спортно съдържание, които разбират спорта по-добре от немалко професионални журналисти. Те познават играта, анализират я в детайли, разказват страхотни истории и умеят да достигат до публика, която традиционните медии вече трудно привличат.

Проблемът не е в тях.

Проблемът е в другата категория – хората, които нямат почти никаква връзка със спорта, но получават достъп до него единствено защото имат голяма аудитория.

Тогава спортът престава да бъде съдържанието.

Става фон.

Футболният мач е фон. Тенисът е фон. Колоезденето е фон. Световното първенство е фон.

А главният герой винаги е инфлуенсърът.

Това вече не е само футболен феномен. Уимбълдън активно търси присъствието на инфлуенсъри в своите ложи, опитвайки се да избяга от образа на изключително елитарно събитие и да стане по-привлекателен за младата аудитория.

Ролан Гарос прави същото. Марките организират специални пространства за своите посланици. Mutua Madrid Open също се включи в тенденцията.

Елитът не изчезва.

Просто сменя критерия за достъп.

Преди е било необходимо да си журналист, спортист, партньор, спонсор или човек с реална връзка със събитието. Днес понякога е достатъчно да имаш достатъчно последователи.

Така ексклузивността просто се "демократизира“.

Само че вместо покана заради професионална стойност получаваш покана заради статистиката на профила си.

И понякога резултатът е направо абсурден.

Преди няколко месеца например се появи видео с инфлуенсърка, поканена от футболен клуб на трибуните, която буквално се опитваше да изглежда като човек, разбиращ от футбол, повтаряйки фрази, генерирани от ChatGPT.

"Липсва им някой, който да играе между линиите.“

"Той постоянно получава топката с гръб към вратата.“

Фрази, които звучат футболно, но не доказват нищо.

Това не е проблем само защото изглежда нелепо. Има и нещо далеч по-досадно – подобни сцени могат неволно да възпроизведат стария стереотип, че жените не разбират и не се интересуват от футбол.

Жена, която обича футбола, няма нужда да бъде превръщана в декоративен персонаж, за да бъде интересна.

Същото се видя и в скандала около създателката на съдържание Erola Jons, която преследваше колоездачи по време на Вуелтата и им отправяше просташки коментари. Тук вече проблемът не беше само липсата на познания, а и липсата на елементарно уважение към самото състезание.

Организаторите защитиха избора си с аргумента, че целта била да се създава забавление.

Но нека бъдем честни.

Забавлението не е истинската цел.

Аудиторията е.

Последователите са.

Преглежданията са.

Ангажираността е.

Именно организаторите, клубовете и големите марки създадоха тази ситуация. Те са тези, които решиха, че човек с милиони последователи е по-ценен за популяризирането на спорта от човек, който действително познава спорта.

Това е разбираемо от маркетингова гледна точка.

Но има цена.

Защото когато дадеш привилегирован достъп до спорта на човек заради неговата аудитория, а не заради интереса му към самия спорт, не можеш да се изненадаш, когато той не гледа мача.

Той гледа телефона си.

Гледа камерата.

Гледа себе си.

И зад него стои аудиторията му, която също не гледа мача.

Това е големият парадокс на новата спортна епоха.

Опитваме се да направим спорта по-достъпен за младите, но понякога го превръщаме в декор за хора, които изобщо не са дошли заради него.

И тогава въпросът вече не е дали инфлуенсърите имат място на стадиона.

Разбира се, че имат.

Въпросът е друг: когато спортът вече не е причината да бъдеш там, а само фонът зад теб, кого всъщност популяризираме – спорта или самите себе си?