31 март 2026 година ще остане завинаги в историята като един от най-тъжните дни за българския футбол. Ден, в който една епоха затвори очи. Ден, в който България се раздели с човек, чието име е вплетено дълбоко в сърцето на играта – Борислав Михайлов.

На 63 години си отиде не просто бивш футболист. Отиде си символ. Лидер. Част от онова златно поколение, което накара цял свят да произнесе името на България с уважение по време на Световното първенство по футбол 1994.

Той бе последната преграда. Човекът, който стоеше под рамката, когато цяла нация затаеше дъх. Капитанът, който водеше отбора с увереност и характер и който умело усмиряваше съблекалнята.

В мачовете срещу Германия и Франция неговите намеси не бяха просто спасявания – те бяха надежда. Апогеят бе при дузпите с Мексико, когато започнахме да си мечтаем и когато българската нация се обедини във време на несгоди, лишения и разлом.

Михайлов бе от онези играчи, които не просто участват в историята – те я пишат.

След края на кариерата си, той остана в сърцето на футбола. Като президент на Български футболен съюз, Михайлов пое тежката задача да води играта извън терена – в трудни времена, изпълнени с критики, напрежение и очаквания. Във време, когато клубният футбол попадна в грешни ръце, в хора без визия за развитието на най-популярния спорт и търсещи начини как да задоволят егото си.

Да, пътят на Боби не бе лишен от противоречия. Но дори и най-големите му критици не могат да отрекат едно – той никога не спря да бъде част от българския футбол.

Днес трибуните са по-тихи. Спомените – по-силни. А думите – недостатъчни.

За едни той ще остане героят от САЩ '94. За други – ръководителят, носил тежестта на решенията. Но за всички, дори и за лицемерите, които сега ронят сълзи – той е част от историята.

Футболът е игра на 90 минути. Но легендите живеят много по-дълго.

И когато един от тях си тръгне, не остава празнота – остава наследство.

Благодарим ти, Боби! За всичко!

И БОГ да ти прости, легендо!