Казват, че времето лекува и годините заличават раните от големите загуби. Изтекоха 47, а болката от липсата на двама необикновени футболисти остава.

Отново е 30 юни. Близо половин век след онзи ден, в който съдбата ни отне Георги Аспарухов и Никола Котков. И днес сякаш някакъв камък ляга върху гърдите и настъпва една непреодолимо протяжна тъга. Мъка по ранната загуба, която отеква през летата.

Гунди и Котето ги няма. Останаха спомените, разказите и усмивките на докосналите се до тях. За останалите пък красивите разкази, приказките и уроците от едно романтично минало.

Днес, 47 години след трагедията на Витиня, ние все още ги помним. Младите слушат историите за тяхното майсторство и човешки достойнства, а по-възрастните все още не могат да повярват, че ги няма. Ето какво написаха от Левски на своя официален сайт: 

Тъгата по Гунди и Котков не е просто тъга по двама велики играчи. Не е тъга само на спортната общественост, но и на цяла България. Защото от загубата на доблестни хора винаги боли

Имената на Гунди и Котков припомнят, че има легенди, които не умират, а ние можем само да отправим своята смирена благодарност, че ги е имало.

Наша мисия е да съхраним паметта, да разкажем за големите им постижения като спортисти и хора и да предадем достойнствата на техните характери, за да изградим бъдеще, с което те биха се гордели.

Поклон пред непрежалимите…