Късно снощи футболната общественост стана свидетел на приказка, която няма аналог в своята история и която може да се случи само на Острова - Меката на футбола, там където страстите са най-горещи и където футболът е религия. В началото бе едно чудесно спасение, след това последва глупава оргия в Азия, довела до приемането на редица рисковани решения, включително и назначаването на Сюзан Уилън. През есента пък Джейми Варди започна най-великата голова серия в историята на Висшата лига, която му докара място в националния отбор на Англия. През зимата славата споходи Риад Марез, след това Уес Морган, а накрая всички видяха и Каспер Шмейхел, който както своя велик баща, спечели титлата в най-конкурентното първенство на планетата.

Сега за всички тези футболисти се говори страшно много, снимат се филми, топ клубове от цяла Европа са оставили за постоянно свои съгледвачи на Острова, а медиите добавят по една нула към неделните заплати.

Но главният герой в най-новата лестърширска легенда стоеше край тъчлинията със загадъчна усмивка, която се стараеше да не маха през целия сезон. За този човек тази титла означава много повече, отколкото за тези, които грабнаха златото на терена, а цялата история е пример, как понякога е по-добре да се предадеш, за да победиш.

И едва ли някога ще видим подобен аналог.

Две години по-рано Клаудио Раниери оглави рейтинга на най-недолюбваните треньори в света: специалист, който за 30 години в кариерата си не бе печелил нищо сериозно, като при това половината от този период бе начело на топ отбори. Моуриньо се присмиваше над него, италианските грандове го уволняваха, дори Монако го натири. След това Клаудио оглави националния отбор на Гърция, който потопи с всички острови и в крайна сметка италианецът получи мощен шут, след което се очакваше той да сложи край на треньорската си кариера.

63 години е отлична възраст, за да броиш парите си, да си купиш ранчо, да ходиш на риба и да се научиш да играеш голф. Раниери избра друг път и се завърна във Висшата лига - първенството, от което го изхвърлиха, заради Моуриньо. Съмняваше се дори този, който от името на клуба подписа договора с Клаудио, а феновете открито се обявиха срещу рокадата на мениджърския пост. Италианецът обаче разруши миналото и се саморестартира на възраст, на която едни или говорят за философия, или работят в телевизията.

Най-лесно може да видим преобразяването на Раниери от пресконференциите. Погледнете тези от преди Лестър, когато Клаудио смутено гледаше масата пред себе си, говореше общи приказки, постоянно се оправдаваше и оплакваше от съдии и травми.

А сега пред нас стои специалист, който пее на брифингите, свободно разговаря на по-добър английски от Моуриньо и се държи толкова артистично, че не е изключено някой кинопродуцент да го покани за роля във филм.

Тактическа схема 4-4-2, първи сух мач през сезона и пица за подарък, рекордът на Варди и шампанско с бира, съблекалня и рокендрол, глоби за превишена скорост, сравненията на играчите с Цезар, предложението за размяна на Шмейхел и Меси, вечерята с 96-годишната майка, позвъняването към Гуус Хидинк и треперещия глас...

Не, това няма нищо с успеха на Гърция през 2004 година, защото разликата е естетическа - сегашната победа е красива и много по-емоционална. Тя е в резултат на грандиозна работа, най-вече над себе си. Раниери на 63 години захвърли маската на суров треньор, пренарисува тактиката и здраво яхна своя кон - психологията: най-дългата серия без победа за "лисиците" продължи само три мача.

Никой не знае, какво ще се случи с отбора по-нататък, но всички вече съжаляват, че Варди е на 29 и скоро ще загуби своята скорост, а Раниери няма да тренира още дълго. Впрочем, италианецът уверява, че нищо не се е променило и няма да се промени, но това не е истина. По-рано той говореше за микроуспехи след провалите си, а сега си спомни за позорното уволнение след победа, която чакаше цял живот.

Дори по време на триумф да помниш кой си бил до неотдавна!

Не е ли това един мощен мотивационен заряд за следващия сезон? И не прави ли това успехът на Лестър още по-красив?