Манчестър Юнайтед продължава да плаща цената за години на противоречиви трансферни решения, ограничени инвестиции и липса на последователна стратегия. Докато мениджърът Майкъл Карик е под все по-силен натиск, а позицията на футболния директор Джейсън Уилкокс изглежда разклатена, основният проблем на клуба остава много по-дълбок от резултатите на терена.

Истината е, че Сър Джим Ратклиф и INEOS рискуват да повторят една от най-оспорваните практики на семейство Глейзър – ограничаването на разходите именно когато участието в Шампионска лига осигурява по-големи приходи.

Този модел съпътства Манчестър Юнайтед още от първите години под управлението на американските собственици. През лятото на 2005 г. клубът привлече Едвин ван дер Сар за 2,5 милиона паунда и Джи-Сун Парк за четири милиона. Само година по-рано обаче бяха инвестирани седем милиона в Алън Смит, 6,9 милиона в Габриел Хайнце и внушителните за онова време 27 милиона паунда за Уейн Рууни.

През 2006 г. изпълнителният директор Дейвид Гил обеща привличането на двама футболисти от световна класа, но в крайна сметка новите попълнения бяха Майкъл Карик и Томаш Кушчак. Въпреки това сър Алекс Фъргюсън продължи да изгражда състав, способен да се конкурира за най-големите отличия. Неманя Видич и Патрис Евра пристигнаха през януари 2006 г. срещу общо 12,5 милиона паунда, а през следващото лято клубът привлече Нани, Андерсон, Оуен Харгрийвс и Карлос Тевес срещу около 47 милиона паунда първоначални плащания.

Успехите на шотландския мениджър до голяма степен прикриваха недостатъците в управлението. Когато един отбор печели трофеи и редовно се бори за върха, слабостите в трансферната политика остават на заден план. След рекордния за клуба трансфер на Димитър Бербатов за 30,75 милиона паунда през 2008 г. Манчестър Юнайтед не плати повече от 30 милиона за един футболист до привличането на Хуан Мата през януари 2014 г. Работата на Фъргюсън позволяваше на клуба да поддържа високо спортно ниво въпреки ограниченията, но след оттеглянето му тази система започна да се пропуква.

През следващите години Манчестър Юнайтед похарчи над два милиарда паунда за нови футболисти, без да възстанови трайно позициите си сред водещите европейски клубове. Най-големите летни инвестиции често са правени именно след сезони, в които отборът не се е класирал за Шампионска лига. Сред най-скъпите трансферни прозорци са тези през 2014, 2016, 2019, 2022, 2024 и 2025 г. В същото време клубът никога не е инвестирал над 200 милиона паунда за нови попълнения през лято, в което участва в най-престижния европейски клубен турнир.

Тази закономерност поставя неудобен въпрос за приоритетите на собствениците. Ако приходите от Шампионска лига би трябвало да осигуряват допълнителни възможности за подсилване на състава, защо инвестициите не нарастват именно когато клубът разполага с по-силна финансова позиция? През последния трансферен прозорец Манчестър Юнайтед е похарчил около 155 милиона паунда, което според автора показва, че ръководството не е имало намерение да премине границата от 200 милиона. Клубът е проявявал интерес към Люис Хол, но не е отправил оферта, която Нюкасъл да сметне за приемлива.

Критиките към семейство Глейзър отдавна се основават на убеждението, че финансовата възвръщаемост има по-голяма тежест от спортните амбиции. Пропуснатите възможности през лятото на 2018 г. и през 2023 г. допълват картината на трансферна политика, при която колебанията и прекомерната предпазливост понякога се оказват по-скъпи от самите сделки. Сред показателните случаи е Хари Кейн, към когото Манчестър Юнайтед не предприе решителен ход заради опасенията около преговорите с Даниел Леви и Тотнъм.

Сега подобни въпроси се отправят и към управлението на Сър Ратклиф. Джейсън Уилкокс, който пристигна от Саутхемптън, е подложен на критики за начина, по който е организирана футболната структура на клуба. Авторът поставя под съмнение дали директорът разполага с необходимия опит за позицията си и дали има достатъчен контрол върху финансовите решения. Така напрежението вече не се ограничава до резултатите на Карик, а обхваща и хората, които трябва да осигурят дългосрочната посока на Манчестър Юнайтед.

Трансферната история на клуба предлага достатъчно примери за скъпи решения с разочароваща възвръщаемост. Антони пристигна от Аякс за 85,5 милиона паунда, въпреки че нидерландският клуб първоначално настояваше за 51 милиона. Каземиро струваше около 70 милиона паунда, въпреки че вече беше в началото на трийсетте си години. Челси получи 60 милиона за Мейсън Маунт, който в края на сезон 2022/23 записа само 16 минути в последните 13 мача на лондончани във Висшата лига.

Случаят с Андре Онана също поражда въпроси за трансферната преценка. Манчестър Юнайтед плати 47,2 милиона паунда за вратаря, след като година по-рано можеше да го привлече без трансферна сума. При Расмус Хойлунд клубът първоначално не искаше да плаща повече от 60 милиона паунда за нападател, но в крайна сметка се съгласи на сделка за 72 милиона. Подобни решения показват как предпазливостта в началото на преговорите може да отстъпи място на значително по-високи разходи, когато времето за намиране на решение изтича.

Сър Ратклиф посочи Антони, Каземиро, Онана и Хойлунд като футболисти, които INEOS е наследила от предишното ръководство. Това обяснение обаче не може напълно да освободи настоящите управници от отговорност. Новата структура трябваше да донесе по-добро планиране, по-ясно разпределение на правомощията и по-ефективно използване на средствата. Досега обаче очакваният напредък остава спорен, а резултатите продължават да поставят под съмнение способността на клуба да извлича максимална полза от инвестициите си.

Разбира се, отказът да се плащат прекомерни суми невинаги е грешка. Искането на 85 милиона паунда за Матеус Фернандеш, който е изпадал с отборите си в два поредни сезона, например трудно може автоматично да се приеме за разумна инвестиция. Проблемът не е в самото нежелание да се харчат огромни средства, а в липсата на убедителна последователност – кога клубът решава да инвестира, за кои футболисти е готов да плати и каква роля предвижда за тях в състава.

Манчестър Юнайтед не успя да използва инерцията от серията от 12 победи в 17 мача между януари и май, а впоследствие допусна проблеми, които засегнаха атмосферата в отбора. Ситуацията около Маркус Рашфорд е показателна за трудностите при управлението на състава. Нападателят не желае да остане на "Олд Трафорд“, а клубът също се опитваше да се раздели с него. Въпреки това не успя да го продаде дори за 26 милиона паунда. Рашфорд все още няма гол през сезона, а според анализа при предишния мениджър Рубен Аморим той не би получил нов шанс в състава. Авторът посочва Уилкокс като човека, сложил край на работата на португалския специалист.

Карик също не може да избегне критиките за решенията си през сезона. Сред оспорваните избори са използването на Айдън Хевън като централен защитник срещу Хъл и Брайтън, а след това като ляв бек срещу Атлетико Мадрид. Под въпрос са поставени още позиционирането на Патрик Доргу по крилото и на Матеус Куня в центъра на атаката, смяната на Маркус Рашфорд срещу Евертън, късното включване на Бенямин Шешко срещу Манчестър Сити и осемте промени в състава за двубоя с Брайтън.

Натрупването на подобни решения неизбежно поставя под съмнение преценката на мениджъра. Но да се обясни кризата единствено с Карик би означавало да се пренебрегнат годините на неуспешни трансфери, неубедително планиране и управленски решения, които оставиха клуба без стабилна основа. Мениджърът носи отговорност за избора на състав и начина на игра, но не може сам да поправи всички структурни проблеми.

Това е и най-голямото изпитание пред Сър Ратклиф и INEOS. Промяната на собствеността и управленската структура сама по себе си не гарантира различен резултат. Ако новото ръководство продължи да ограничава инвестициите в неподходящи моменти, да плаща прекомерно за играчи, които не отговарят на нуждите на отбора, и да взема решения без ясна дългосрочна стратегия, Манчестър Юнайтед рискува да остане затворен в същия порочен кръг.

Истинският тест за Сър Ратклиф няма да бъде колко пари ще похарчи през следващия трансферен прозорец, а дали ще изгради модел, който превръща инвестициите в устойчив спортен успех. Засега въпросът остава отворен: дали INEOS ще промени курса, или Манчестър Юнайтед ще продължи да повтаря грешките, заради които семейство Глейзър години наред беше подложено на критики.